Казвам се Соня и в семейството ми има зависим. А във вашето?
За съжаление съм почти сигурна, че отговорът е положителен. Според разни полу-апокрифни статистики зависимите от алкохол и опиати в България са около половин милион. Смея да предположа, че в действителност цифрата е поне двойна. Но дори да не е така, половин милион на седем прави един на всеки 14 души. По един във всяко второ семейство. А ако излезем от цифрите, това прави съпругът на А., братът на Б., лелята на Г., приятелят на Д. Това прави нечий баща или нечия майка. Някой, когото обичаме.
Откакто с близките ми взехме решение да не мълчим повече за проблема си, очите ми изведнъж рязко се разтвориха. От смайване и ужас. Простата фраза „В семейството ни има зависим” отключи истинска лавина от разкази, започващи с „И ние!” И какво се оказа? Роднини и приятели, познати и колеги, близки и далечни, всички те познават ужаса от първа, най-много от втора ръка. Оказа се, че алкохолизмът е епидемия. Оказа се, че съвсем нормални наглед семейства крият зловещи истории за страх, мъка и отчаяние. Защото това е тягостната есенция на тази опустошителна болест, която засяга не само самия зависим, но и всички около него.
Тогава защо мълчим? Защо се крием? От какво ни е страх?!
Дори да не са свързани с насилие, алкохолизмът и наркоманията водят до бавен и мъчителен разпад на личността на засегнатия и на неговите близки. Безкрайно разнообразни в потресаващите си подробности, историите на семействата на зависими почти винаги се свеждат до едно и също: дълга агония и мъчение, скандали и раздели, страдащи деца, страдащи родители, финансов крах, безнадеждност, отчаяние и срам. Голяма част от този кошмар се дължи на дълбокото неразбиране на проблема, което цари в нашата държава. На средновековния мрак, който тегне върху тази толкова масова и толкова тежка болест, далеч надхвърляща границите на отделния човек и неговото семейство. Зависимостта от алкохол и други опияняващи вещества е социален проблем. Тежък и комплексен социален проблем, който води до дисфункция на големи групи представители на цели поколения в активна възраст. Има обаче едно нещо, което зависимостта със сигурност не е:
Зависимостта не е срамна болест.
Лесно е да се каже, нали? Обаче много трудно да се повярва в общество, за което употребата на големи количества алкохол е признак на геройство, но пък впиянчването е повод за снизходително презрение и подигравки. Където „наркоманчетата” се приемат като отрепки, а трафикантът на дрога е еталон за икономически и социален просперитет. Общество, което по някакъв мистериозен начин не успява да прозре причинно-следствената връзка между: „Х. е страшен пияч, носи като кон, мъж и половина!” и „Мани го тоя Х., пропи се и вече за нищо не става.” Общество, в което алкохолиците и наркоманите биват смитани под килима, крият се по разни тъмни вмирисани ъгли, а лицата на другите, на „нормалните”, се обръщат гнусливо встрани от тях. Освен ако не са популярни личности, които могат шумно да бъдат изкарани на цирковата арена, за да имаме праведната възможност да се погнусим от тях публично, докато се опитваме да не мислим за съпруга на А., брата на Б., лелята на Г., приятеля на Д. Или за някого, когото обичаме. Или сме обичали.
Защото това e едно от големите коварства на зависимостта – тя не прилича на истинска болест.
За разлика от рака, шизофренията или диабета, които връхлитат невинните си жертви просто така, от лош късмет, алкохолизмът и наркоманията изглеждат нарочни. Зависимите сами и доброволно се отдават на порока си (използвам тук думата „порок” умишлено – такъв е стандартният израз, нали? А камъните в бъбреците, високото кръвно и дори наднорменото тегло са заболявания, нали?) Те нарочно си купуват алкохол, медикаменти и наркотици, нарочно спират да работят, нарочно тормозят близките си. Само че не е точно така.
В повечето случаи зависимостта е симптом на нещо друго. Обикновено зависимостта е резултат на объркване, отчаяние и безсилие. Вик за помощ. Коварното е, че този вик е твърде добре маскиран като агресия към себе си и към околните. Зависимите бързо се променят, губят предишната си самоличност, превръщат се в тежест, във врагове и насилници и за близките им е изключително трудно да ги възприемат като жертви, каквито те всъщност са. Неслучайно голяма част от страдащите от зависимости са (или са били) фини, чувствителни и интелигентни личности. Точно те най-трудно успяват да се справят с напрежението на не особено радостната ни в момента действителност.
А за близките им остават два варианта. Единият е да се борят с нокти и зъби за своите хора, с цената на огромни усилия, страдания и отказ от собствен живот. Другият е да се опитат да спасят поне себе си, да обърнат гръб и да избягат. Никой не може да ги вини за това.
Да, толкова е сериозно. Да, много често е въпрос на живот и смърт. И това е едната страна на проблема.
А от другата страна стои ехидното държавно здравеопазване.
Не ме разбирайте погрешно. За мен въобще е изненада, че все пак има хора, които доброволно са избрали да се занимават с този вид пациенти. Между тях има и много мили и общо взето съчувстващи и опитващи се да помогнат медицински лица. И аз съм им благодарна за това. Обаче нещо не се получава.
Зависимост не се лекува в затворени отделения с решетки на прозорците и мрежа на стълбището (много впечатляващо съоръжение, което пречи на желаещите да се хвърлят в бездната на стълбищната клетка). Зависимост от алкохол и медикаменти не може да се излекува посредством ударно подаване на още повече и по-силни медикаменти. Зависимостта не се лекува със снизхождение, мълчание и неприязън. Нито пък в рамките на една клинична пътека, в препълнени стаи, в които хора с най-различни по естество и сериозност психични проблеми са събрани заедно, единствено за да могат контролирано да приемат хапчета с шепи. Без никаква работа с близките, при почти пълна липса на информация с изключение на добродушното: „Хайде, взимайте си го, всичко ще е на ред” на изпроводяк, когато буквално ти връчват в ръцете едно замаяно и полумъртво подобие на човек. Преживявала съм го, за това го пиша. Знам, че няма пари, че базата, реформата, специалистите и прочее и прочее. Обаче тук става въпрос за нас, за нашите родители, за нашите деца и приятели, които страдат и имат нужда от смислена и дълготрайна помощ, а не само от временно обезвреждане посредством агресивна химия.
Всички ние редовно даваме пари на здравната система. Тези от нас, които могат да си го позволят, с радост биха давали и повече, стига парите им да купуват адекватно, съвременно и поне донякъде перспективно лечение. А то едва ли е въпрос само на пари – било то от осигуровки или от рушвети. В тази връзка: мястото на онези, които си позволяват да продават рискови медикаменти без да са се убедили, че рецептата не е фалшива или че изобщо има такава, е в затвора, а не зад касите на аптеките.
И така, зависимите и техните семейства си живеят в техния срамен, безнадежден кошмар. С години. За щастие понякога, по силата на абсолютна случайност, през приятели на приятели, несмело и с половин уста, човек разбира за някого, който може да помогне.
За мен и моето семейство това беше едно коренно ново преживяване.
За първи път се почувствах истински изслушана. За първи път ми се стори, че някой действително иска и може да ни помогне. На нас, лично, защото го заслужаваме. Защото не сме виновни за проблема си и няма от какво да се срамуваме. Защото сме объркани и отчаяни. В рамките на лечението се запознахме със семействата на други зависими, които се оказаха същите като нас. Също толкова уморени и уплашени, но и решени да се борят.
Терапията трае с месеци, трудно е, в началото и малко страшничко. Но трепетното очакване на ежеседмичните срещи и консултации, внимателното вслушване в гласа по телефона, който бавно и неусетно връща не само предишния си тембър, но и предишния си живец и хумор, плахата надежда и огромният страх от неминуемите сривове по пътя нямат нищо общо с тъпото и зловещо отчаяние, в което живеехме преди.
Разбира се, гаранция за пълен успех няма, а усилята на всички по веригата ще продължават с години. Но си заслужава, въпреки че нещата при нас все още не са розови. Имаме победи и падения, триумфи и разочарования. Битката не е свършила. Но за първи път имаме истински съюзник, за първи път имаме надежда. И разликата е огромна.
Жизненоважно е разговорът за борбата със зависимостите да се води с цялата необходима сериозност и неотложност. Този разговор трябва да се води на държавно и политическо ниво. Веднага и за дълго. А не само когато загине поредният нещастник, отровен от фалшив алкохол. Не само когато известен писател започне нова интимна връзка или поредният фармацевтичен бос си купи луксозна яхта. Няма нищо срамно в този разговор. Защото това е разговор за хората, които обичаме. В името на техния живот сме длъжни да излезем от скривалището на анонимните страхливци.
Казвам се Соня и в семейството ми има зависим.
Сега сте вие.
0 Коментара