Приятелите й я определят като силен човек, който никога не се предава. Не познавах Евелина Борисова. Просто си вършех работата – още едно интервю. Но признавам, че срещата ми с нея беше нещо повече от работа. Тя самата ми направи силно впечатление. И то не толкова с това, че е от онези хора, които не се страхуват да опитват, които не се отчайват, когато не уцелят десетката, а се насочват към следващата мишена. А с това, че има изключително земна представа за себе си, че може да бъде еднакво щастлива, както когато яде без повод купа ягоди със съседката, така и когато си партнира на екрана с големи актьори. Но най-вече с това, че е човечна. Тя е актриса, но също така има и свой бизнес със скъпи уреди за отслабване, подмладяване, лечение на акне. И както сама казва – това не я прави нещо повече от собственичката на пицарията или жената, която продава кафе.
Играеш различни роли – в киното, в бизнеса, в личния ти живот. В коя се чувстваш най-уютно?
Навсякъде. Гледам да не се задържам в роли, в които не ми е уютно. Стремя се да променям нещата, които не ми харесват. И продължавам напред.
Не ти ли е трудно прескачането от една в друга роля, и то така различни?
Не. Напротив. Дори може да се каже, че ако ролите са по-малко, ще ми е по-неуютно. Чувствам се добре, когато върша няколко неща едновременно. Това ме зарежда, дава ми творчество в бизнеса и хладен ум в творчеството. Различните роли при мен не вървят като паралелни светове, допълват се една друга и ме правят пълноценен човек. Гледам на актьорството като на професия, в която се опитвам да се справям максимално добре. И когато не става – анализирам защо е така, търся механизъм, за да се науча да го правя по-добре. Така е и в бизнеса – има задачи, които трябва да изпълниш.
Актьорите всъщност действат като хората в бизнеса – те сядат, имат някаква визия за предстоящата им роля, разработват си нещата, ако щеш имат си свой творчески бизнес план.
Трябва ли да харесваш героинята си, за да я играеш добре?
Не съм се замисляла дали харесвам или не своите героини. За мен е важно да изпълня задачата максимално добре. В един период ролята винаги има възможност да се развие, да се прекрои по твоите мерки.
За някои от героите в сериала „Седем часа разлика” ролите са писани предварително. За останалите – ролите се наместват спрямо актьора. Например ролята на Ваня Цветкова си е писана за Ваня Цветкова. Няма как да я изиграя аз. Тя й е като ръкавица. Изключително много се възхищавам на Ваня. Тя е от тези хора, за които казват, че талантът е по-голям от човека.
.jpg)
Кои са другите?
Наум Шопов беше такъв човек. Катя Паскалева беше такъв човек. Цветана Манева е такъв човек.
А на теб кои са ти силните качества? Тези, които ти помагат както в киното, така и в бизнеса, а и в което и да е начинание.
Не се предавам лесно, не се отказвам лесно, не се плаша лесно. Когато нещо не стане така, както искам, приемам, че не е станало и продължавам нататък. Не се отчайвам и не започвам да си мисля, че следващото, с което ще се захвана, няма да стане. Напротив. Освен това съм убедена, че когато човек полага достатъчно усилия, може да извади от всяка ситуация позитивното. Затова трябва да се полагат максимално количество усилия, с каквото и да се занимаваш. Оттам нататък, дори да не стане, поне знаеш, че си направил всичко, което зависи от теб. Може това да е лимитът на усилията. Това също не е лошо – да знаеш границите си. Много съм щастлива, че хората, с които работя, мислят по този начин.
В кое твое начинание си влагала максимални усилия?
Колкото повече пораствам, толкова повече усилия полагам. Когато човек е по-млад, си мисли, че времето е безкрайно, и по-често е склонен да прекъсва нещата, преди да е използвал докрай пълните си възможности. Основната разлика между мен сега и мен преди 20 години е, че сега по-упорито се опитвам да развивам всестранно дадено нещо. Имам търпението да обогатявам всяко свое начинание. Непрекъснато имам нови идеи, особено в бизнеса. Така преди няколко години си заложих апартамента, за да си купя Хипокси студио – най здравословната терапия за перфектно тяло. Това са едни вакуумни уреди, които, без да гладуваш и без тежки натоварвания, топят мастните депа на критичните места – корема, ханша, бедрата. Даже заглаждат целулита. Е, сега вече има няколко Хипокси студиа в София, във Варна, Пловдив…После купих едни полезни и безопасни машинки за подмладяване и разкрасяване – Термаж, Исозал, Клиър и брилянт.
Нали знаеш в България колко подозрение има към успелите, особено към успелите жени. Била си управител на елитни нощни столични заведения в началото на прехода, имала си партньорство със Слави Бинев. Сега имаш свой бизнес със скъпи уреди и апарати за отслабване и естетична дерматология. Как отговаряш на съмненията, свързани с амплоато ти на бизнес дама?
Първо, аз казвам моята „работа”, а не „бизнес”. „Бизнес” ми е претенциозно, както и да ме наричат бизнес дама. Това е едно клише, което ми е много смешно. Колкото аз имам успешен бизнес, толкова успешен бизнес има и жената до мен, която е собственичка на пицарийката, или жената зад щанда в хранителния магазин. През 1989 г. всички бяхме поставени пред едни и същи условия. Имаше малко по-успели, можещи, богати, но не много по-богати от всички останали. На много хора им се наложи от една професия, която са си мислели, че ще упражняват цял живот, много бързо да се пренастроят на друга вълна. И започнах да се уча на най-елементарна търговийка. Тръгнах, образно казано, от нулата, от “Илиянци” – с продажба на телевизори, които внасяхме. И, честно казано, не ме интересува кой какво мисли и говори. Имам си своите близки хора, които знаят коя съм, какво и как съм постигнала, които ми пишат есемеси, като стане земетресение в три часа през нощта. Това е моят приятелски кръг. И съм богата с него. А ако мога да помогна или да запаля някой да преодолява страховете си и да използва възможностите си, още по-добре.
Завършила си ВИТИЗ. Снимала си се във филми и си работила малко в Народния театър в трудни за киното и театъра години, малко след промените. Заради творческия вакуум ли смени актьорската професия с бизнеса?
Да, нямаше никаква надежда за изкуството по онова време. Много е трудно, когато живееш в една малка държава, да се издържаш само от култура. Особено в онези години. Трябва да си изключителен талант, за да успееш. Затова не продължих да упорствам в тази посока.
Твоите близки приятели те наричат мъжко момиче. Четох в едно интервю да казваш, че всички жени в България са воини, че си типичната българска жена. Каква е тя и коя си ти?
Аз наистина съм типичната българска жена. Хората, с които общувам, са като мен. Не гледам на себе си като на мъжко момиче или някаква скала, която трудно може да се разруши. Правя това, което според мен трябва да бъде направено. Въобще не се замислям дали това ме определя като силна или не. Била съм и плаха, и безпомощна, и отчаяна. В условията, в които живеем, нямаме избор да се оставяме дълго на тези настроения.
Като спомена условията, в които живеем… била си две години и половина в Америка. Защо не остана там, а се върна?
Там системата и обществото ти дават сигурност. Но тук има друга сигурност. Върнах се през 2001 г. след атентатите. Детенцето ми беше тук и се беше изплашило много за мен. А и тогава имах партньорство в бизнеса и малко повече отсъствах. Трябваше да си дойда, за да си копая на нивата, както се казва.
Добре, но чувстваш ли се сигурна тук?
Чувствам се уютно, но не сигурно. В момента целият свят е едно несигурно място. Не вярвам, че има човек, който да е спокоен за бъдещето си, независимо в коя точка на планетата се намира. Според мен основното, върху което всички мислим, е как да добием максимална стабилност. И тук не говоря толкова за физическа сигурност, колкото за това как кризата ти отнема мечтите. На мен лично кризата ми отне мечтите. Много обичам да мечтая, обичам и да изпълнявам мечтите си. Но когато нямаш никаква сигурност за бъдещето, трудно е да мечтаеш. Скоро намерих едно листче вкъщи от 2010-а. На него имаше планче за това как си представям себе си през 2013-а.
И?
Има точки, които са преизпълнени, има точки, които не са докоснати, има точки, които не зависеха от мен. Но до 2013-а има още време, така че може и да ги изпълня. Една от мечтите ми тогава, свързана с бизнеса, е била да купя Термаж – апаратура, която постига лифтинг ефект само с една процедура, без операция и рискове. Вече имам не само нея. Имам Исолаз, която лекува тежко акне, имам и Клиър и брилянт, която подмладява уморената от пушене кожа. Станах представител на американската компания “Солта медикъл”, която произвежда тези апаратури. В света те са мерцедесът в естетичната дерматология, защото наистина са супер ефективни, а имат най-високата степен на безопасност.
В посоката кино съм си написала, че искам да заснема три-четири филма. А сега с този сериал преизпълнявам и тази мечта. Единственото, което не зависеше от мен, и което много исках, е мама да е жива и здрава. Не стана така – не е жива вече.
А ако сега си направиш план?
Сега ми е трудно да съм смела в мечтите си. Толкова са непредвидими нещата в момента. Живеем в някакво безвремие, светът е дебалансиран. Това, което всички ще правим през следващите години, е да си намерим обратно баланса – духовен, материален, емоционален. Освен това сега съм на етап, в който започвам да мисля как да си осигуря старините. Защото… имам максимум двайсетина години да свърша тая работа. Нямам комплекси на тема възраст. Комплексите ми ги избиха в Америка. Важното е да остаряваме адекватно, приятно, разумно.
Казваш, че никога не си била в ситуация, в която някой да те отглежда, някой да се грижи за теб. Останала си без баща, когато си била едва на 6 години, по-късно имаш само 6 години брак. Не ти ли се иска да се грижи някой за теб?
Вярвам и уважавам равноправието в контакта. И то не защото искам да командвам, вярвам, че за да има позитивно и за двамата общуване, трябва да има уважение. Не го мога това някой да ме отглежда, да съм кукла на верижка, не го и искам. Не че не съм имала подобни предложения, но съм бягала от тях. Не съм от жените, чийто маникюр зависи от чужди пари. Аз съм от жените, които са готови да се откажат от всичко, само и само да не се нарушава представата им за честност. Знам, че понякога притискам хората с това си поведение, като им казвам – ако не стане така и така, аз съм дотук, но аз съм си такава.
Сега бизнесът ти е свързан с красотата на женското тяло. Вносител си на алтернативна апаратура за естетична дерматология. Ти лично пробваш ли нещата, които предлагаш?
Да, аз съм си първият клиент. Купувам всичко заради себе си. Така стана с Хипокси. Опитах го в Лондон, хареса ми и го купих. Вярвам, че българите също заслужават най-доброто. Градя бизнеса си изключително дългосрочно. Предпочитам да загубя сега клиенти, отколкото след няколко години. Предпочитам да не взема клиент, на който не мога да помогна в момента. Купувам наистина най-скъпите машини, но не защото са най-скъпи, а защото са най-безопасни и ефективни. А започнах с този бизнес, защото търсех нещо, което да ми харесва. Така открих и Термаж. Исках да залича първите бръчици, да стегна контура на лицето, абе като всяка жена да се подмладя. И понеже ме е страх от операции си намерих Термаж. Много хубаво, че работя с чудесен екип. Господ ми го даде. Когато бях решила да купувам Исолаз за акне, им казах :“Имаме пари за няколко месеца сигурни заплати. С тях можем да купим нова полезна машинка. Какво да правим?“ Всички в един глас казаха :“Купувай машинката!“Те са същите като мен – работят със сърцето си. Обичат работата си. На мен всичко ми е тук, в бизнеса – душата ми, сърцето ми и всичките ми пари. Искам хората да знаят, че са работили не за мен, а с мен. И това ще им даде добра основа за техен самостоятелен бизнес, или… ще построят нещо за децата си…
Ако в бизнеса си вложила всичко, какво остава за киното, за другите ти страсти в живота?
То е пак част от това. Нали ти казах – чувствам се цялостен човек във всичко, което правя. В киното много обичам мястото зад декорите. Тогава си част от една друга общност. Разнообразието в общуването ме зарежда изключително много. Имам възможност за различни гледни точки върху нещата, които правя. Работата ми в бизнеса ми дава друг поглед върху работата в киното, и обратното. Общуването с интелигентни хора, с творци, е страхотно, макар че аз тая дума „творец” не я обичам.
Защо?
Не знам доколко да бъда откровена в мнението си за някои от хората, които се занимават само и единствено с изкуство. Понякога творческите личности у нас притежават една претенциозност, една егоцентричност. Не знам навън как е, защото съм общувала само с няколко американски звезди. Но ми се струва, че там я няма тази претенциозност. Там просто си вършиш работата и това не те прави по-добър от другия човек. С какво жената, която продава кафе, е по-лоша от мен? Не е. Или с какво аз съм по-добра от жената зад щанда? Не съм. Аз си върша моята работа, тя – своята. Всички сме хора със свои радости и проблеми.
Тук не говоря за тези творци, които наистина Господ ги е погалил по главата и им е дал огромна дарба.Това са хора, на които талантът им е по-голям от тях и понякога това ги принуждава да са егоцентрични и претенциозни. На тях им е простено. Но за останалите творчески хора такова поведение е необяснимо.
Дъщеря ти е била едва 9-годишна, когато я оставяш да учи в Лондон. Кой знае колко са те обвинявали за това ти решение?
Да, чувала съм различни коментари от типа „луда ли си”, „как можа” и т.н. Това беше трудно решение. Беше ми много тежко. Но в случая не беше важно как аз се чувствам. Направих го за бъдещето на детето ми, в името на това то да се чувства пълноценно навсякъде по света, познавайки друга култура и говорейки друг език без акцент. Това беше първата крачка от друг наш план.
Разбрах, че си търсач на силни усещания. Обичаш да катериш планини. Вече си била на Мачу Пикчу, Килиманджаро.
Едва ме разубедиха да не тръгнем сега към Еверест, защото имах тежка травма на коляното. Катеренето, общуването с природата ми дава равновесие.
А какво те прави щастлива?
Всичко. Преди дни дойде вкъщи една съседка, която донесе ягоди и ми казва: „Имам ягоди, но нямам шампанско”. Извадих една много скъпа бутилка шампанско, която ми беше подарък за рождения ден и така без повод ядохме ягоди и пихме шампанско. И това беше щастлив миг.
Има ли кауза, за която би се борила?
Да. Това е неглижирането на възрастните хора в България. Толкова е нечестно и брутално дори. Мисля си, че ако ситуацията не се промени, не искам да остарявам тук. Отношението към възрастните хора е лошо.
0 Коментара