Георги Томов: Жените доказаха, че са по-силни от мъжете

Георги Томов е добре познат с дебютния си сборник разкази „Не беше тук и си отиде” и „кинематографичния“ роман „Докато дишам“, в съавторство с Дейна Бренченс.

Захари Карабашлиев – редактор на единия от 13-те разкази в най-новата му книга, сборника „Всичките дни“, казва: „Георги Томов е едновременно писател, който умее да разказва, и разказвач, който умее да пише. Колкото и странно да е, тези две дарби рядко се срещат на едно място. А когато към тях се прибави и фактът, че е интелигентен и страстен читател – това го прави не просто автор, а добър приятел, на когото можете да се доверите.“ Преподавател в Техническия университет в София, бизнесмен, „по-младият писател“ в семейството започва да пише едва преди 5 години, когато е на 50, насърчен от 10 години по-малкия си брат – Петър Делчев, един от най-добрите съвременни български автори.

Наскоро излезе третата ти книга – сборникът с разкази „Всичките дни“. Чела съм и „Не беше тук и си отиде“, и романа ти „Докато дишам“, но за мен тази е най-добрата. Пишеш с лекота, с уважение към езика, а историите ти изненадват с разнообразието на сюжетите, с обратите и често – неочакваните финали. Как намираш тези истории?

Те ме намират. Всички до една са взети от живота, от първа ръка. Самият аз съм преживял много, но явно и предразполагам хората да говорят с мен. Добър слушател съм, любопитен, емпатичен… Имам само един „бъг“ – обичам да „давам акъл“ (смее се), но пък не държа съветите ми да бъдат стриктно следвани. Не си позволявам – разбира се – да ползвам споделеното без разрешение. И никога не разказвам нечия история в единната й цялост, защото имам чувството, че така бих „вградил“ човека, който ми се е доверил. Представи си го така – натрошавам на едри късове няколко различни, имащи нещо общо помежду си преживявания, и ги съешавам в единен сюжет. Пачуърк.

Два от разказите във „Всичките дни“ са перфектни и за романи – „Джендов“ – трънската история за вълци и сурови хора, и „Дневна красавица“ – злополучната любовна история на млада журналистка и олигарх. Чии са тези истории?

В „Джендов“ са вплетени факти и случки, съхранени от родовата ни памет, останали незасегнати от брат ми в прекрасните „Трънски разкази“. Преди много години, мисля, че 86-а, гостувах на един от най-добрите български писатели, за съжаление вече не сред живите – Славе Македонски. Говорихме за литература, за неговите герои, за миналото като неизчерпаем извор на мъдрост и смисъл, аз му разказах някои от тези истории и той ги хареса. „Можеш да ги използваш“ – предложих с цялото великодушие на младостта, а той поклати глава: „Един ден ще си ги напишеш сам.“ Засмях се невярващо – млад инженер, току-що женен, какво ти писане…

А за „Дневна красавица“ – основната линия в сюжета ми бе доверена от моя приятелка, журналистка. Впоследствие изскочиха още елементи от „пъзела“. Това е най-дългият разказ в сборника, около 50 страници.

Слагаш ли си автоцензура?

Да. До момента – да. Не зная дали ще го правя в бъдеще.

За какво?

Има лични неща, които не бих доверил на никого. Има други, които бих споделил с близък човек, но ми е трудно да напиша. Ще ти дам пример. През 2013 г. големият ми син катастрофира на връщане от Германия. Пътуваше сам, заспал на волана и се ударил в бетонната основа на един мост около Драгоман. Месец в кома. Представяш ли си какъв роман мога да напиша за това как всеки ден, в 12.20 ч., аз и майка му треперим пред интензивното отделение на „Пирогов“? Преди този час не можеш да се добереш до абсолютно никаква информация, каквото и да се е случило. Отиваш и чакаш във фоайето заедно с непознати хора, с които ви свързва лошият късмет и искриците надежда. В 12.30 ч. излизат дежурните лекари, вадят списък с имена и привикват близките един по един. Прошепват им по няколко думи, а после някои от тях влизат на посещение в отделението, а други тръгват към асансьора…

В онези дни, в които всеки миг момчето ми се бореше за живота си, а ние с майка му бяхме живи само в този един час по обед, започнах да редактирам разказите си, написани не за да бъдат издадени. Терапия, предложена от брат ми, която ме спасяваше от ужаса на очакването и неизвестността. И се зарекох – ако синът ми оживее, разказите ще видят бял свят. Така се появи сборникът „Не беше тук и си отиде“.

Обет…

Да, и още един обет съм дал, който ще изпълня тази есен – ще си татуирам ангелски криле на рамото, защото „онова горе, което ме обича“ помогна на детето ми да се възстанови изцяло. Със сигурност „Всичките дни“ е по-добър като литература и това ме радва, но „втъканото“ в „Не беше тук и си отиде“ го прави много специален за мен. Дано никога не се повтори.

Защо смяташ, че за такива неща не бива да се пише? Една от най-въздействащите книги на Исабел Алиенде е за майчинските й чувства, докато дъщеря й Паула бавно си отива…

Не съм готов. Не искам да „правя капитал“ от случилото се със сина ми. Твърде лично е, за да бъде използвано самоцелно. Може би ще дойде времето, когато ще се появи някое важно послание, което да искам да предам на хората, разказвайки тази „частна“ история. Защото – сами по себе си – моите лични страдания не са интересна тема. За мен по-интригуващо е как се променят възприятията след такива преживявания. Наоколо животът е същият, той си тече. Но ти вече си друг. Обръщаш се към Бог. Никога не си мислел, че ще го направиш, но в такъв момент започваш да пробваш всичко, което – според хората – може да помогне: молитви; листчета с молби към Бога; нова дреха, пренощувала в олтара на църквата; светена вода от… и от… и от…

Не си ли усещал Бог в живота си?

Аз винаги съм усещал, че съм привилегирован и че нещо се грижи за мен. Може би това идва от характера ми, може би е защото обръщам повече внимание на хубавото и доброто. Едва ли има компютър, който да предопределя живота на всеки, дозирайки радост и страдание, сигурно някои получават повече горчиви хапове от други, но пък е важно и как понасяш тези изпитания.

Вярваш ли, че нашите мисли привличат случките в живота ни?

Ако човек е отворен към света и го гледа с добри очи – то светът гледа към него с добри очи.

Да „гледаш с добри очи“ не е отвлечено понятие, а има чисто физическо измерение – при положителните емоции човешкото тяло има по-високи резонансни честоти на електромагнитни вибрации отколкото при отрицателните. Според швейцарския математик Ханс Кусто (създателят на Теорията за космическите октави) човек може да влезе в резонанс със Земята и дори с Космоса. Всъщност дали точно едно такова състояние не е „нирваната“ или пък усещането за щастие?

Дали любовта не е резонансно трептене на две материални тела, което предизвиква химически и хормонални реакции?

Даваме ли си сметка колко тясно е свързана съдбата ни със заобикалящата ни жива и нежива природа? А нима има „нежива“ природа? Даваме ли си сметка как се преплитат „нишките“, на какви енергийни и вълнови нива са нашите усещания, възприятия, чувства, емоции? Как точно „взаимодействаме“? Не сме ли все още в подножието на планината на познанието? Липсват ни много отговори, но когато си оставил добро зад себе си, ще намериш подобно пред себе си. Когато хората усетят по вибрациите ти, че си добронамерен, те отговарят със същото. Човек така е устроен, че желае да бъде харесван на подсъзнателно ниво. Лошото е по-скоро проява на страх и неразбиране, отколкото иманентна човешка същност.

Как се настройваш на „позитивни вълни“ в ежедневието?

Старая се във всяка ситуация да подхождам искрено и с чувство за хумор. Не можеш да си представиш колко неща се решават с това, че сядаш и казваш някоя незлоблива шега. Помага и в много сериозни ситуации, които не предполагат хумор. Изведнъж мъглата на недоверието, и дори на неприязънта, се разнася и нахлуват светлите лъчи на човещината. Само защото с човека отсреща сте се посмели заедно.

Защо не си написал нито една любовна история с щастлив край? Вярваш ли в любовта? И в какво се превръща любовта след много години брак?

Има такава история, първата ми книга носи нейното име.

Любовта се превръща в обич, обичта – в уважение, уважението – в лоялност.

55-годишен, преподавател, женен от 30 г., писател. Предполага се, че познаваш жените. Коя за теб е идеалната жена?

За мен идеалната жена е тази, с която не се притесняваш да си истински. Не се притесняваш пред нея и заради нея, когато сте заедно, не се притесняваш за нея, когато не сте. Жената трябва да инспирира възхищение, но и спокойствие. Иначе – тя може да е супер умна, супер красива, но не ти ли е спокойно с нея – не си е работа.

Нямаш ли усещането, че жените станаха по-силният пол?

Не „станаха“, а доказаха, че са по-силни. След промените от 10 ноември 1989 г. мнозинството от уволнените от работа мъже изпаднаха в ступор, седяха на диваните с дистанционното на телевизора в ръка, докато жените им ходеха да работят на две места, за да издържат семейството. Правеха го не заради благоверните, а заради децата си. И след време същите тези жени пожелаха да се разведат, защото нямаха нерви да утешават и хранят още едно дете. Това съм го наблюдавал многократно. Действията на мъжете и жените в стресова ситуация са коренно различни.

Жените са много по-пригодими, просто защото са пряко отговорни за съществуването на света.

Има ли друга разлика между мъжете и жените?

Жените са мазохистки. Те знаят, че един мъж не е за тях, но – не! Този мъж и само този мъж! Знаят, че не е сериозен, че ще ги употреби и изостави, но са готови да го имат на всяка цена. Познавам страшно много жени, които са се разделили с някоя голяма любов и в рамките на месеци се омъжват за друг мъж. А това е ужасно. Те знаят още с първата крачка, че това не е човекът, когото са искали, но правят компромис. Как може да се прави компромис с любовта?

А мъжете мазохисти ли са?

Те пък са по-наивни. Същата тази жена от горния пример, която е зарязана от „голямата си любов“, ти говори на първия месец от връзката ви колко е обичала предишния, на втория – колко ти си велик и колко оня е нищо в сравнение с теб. И като почне на третия месец да твърди, че си изличил спомените й за всички други мъже – потънал си.

Да се върнем на литературата. Аз рядко харесвам българска литература. Имам чувството, че едва ли не всеки що-годе грамотен ръкопис стига до издаване. А ти?

Всеки може да си плати и да му се отпечата, разпространява и продава книгата. Проблемът е в издателствата, които твърдят, че разбират от литература, а критериите им са твърде занижени.

Какво е твоето обяснение, защо се случва това?

Явно е въпрос на стремеж преди всичко към печалба, а и на добре направена сметка. С малко шум винаги се продават 500-600 бройки, а при 300 – по мое мнение – се избиват разходите. И се изкарва някаква малка печалба, без кой знае колко труд. Статистически моделът работи – за всяка книга се намират хора, които да си я купят. Сложи вътре малко езотерика, цици, скандал и… ще има пазар.

Кои са добрите примери за теб в българската литература в последните 10 години, да речем?

Има доста, но няма да казвам имена, защото това значи негласно да оставим всички други в категорията „лоши примери“. Мен ме вълнува друг въпрос – малко от българските автори работят по маниера на големите писатели на Запад. Структура, взаимовръзки, развитие на героите и куп други класически елементи се считат едва ли не за отживелица. А има правила, които помагат да достигнеш по-добре до читателя, да бъдеш по-добре разбран. Но много от пишещите или не знаят, или не искат да знаят за тези правила. Разчитат единствено на самородния си талант. В този смисъл – за мен добри примери в българската литература са онези автори, които не пренебрегват класическите похвати, развиват таланта си и работят усърдно върху своите произведенията.

Върху какво работиш сега?

Върху няколко неща – продължението на романа „Докато дишам“ и върху два други романа. Единият е паралел на живота и изкуството, другият – за това как у нас при прехода кадрите от ниските нива – „мравките“, – които обслужваха изкуствено създадените от комунистите олигарси, в края на краищата превземат бизнеса. Шофьори, охранители, секретарки – „момчетата за всичко“ и „момичетата на повикване“.

Дай ми пример.

Няма да ти дам (смее се), преди да излезе книгата.

Занимаваш се с наука – нови енергийни източници, слънчева енергия. Върху какво работиш в момента?

В науката има много нови неща, базирани на добре забравени стари принципи. В момента работим върху т.нар. „отворена пасивна стена на Тромб“. Това съоръжение в студените и преходни сезони абсорбира слънчевите лъчи и акумулира енергия, която загрява подавания в помещението въздух до по-висока температура от външната. През лятото стената на Тромб може да служи за вентилация, без да изисква допълнителна енергия. Естествени, саморегулиращи се процеси. Особено необходими, тъй като с новите дограми няма никаква инфилтрация на външен въздух в помещенията. А особено в обществените сгради, училищата, това се отразява много зле на обитателите. В една класна стая например – след третия учебен час нивото на въглеродния диоксид е толкова завишено, че затруднява процесите на запаметяване. С една дума – целта ни е науката да бъде приложена смислено в живота.