Общото количество майчинство, което съм карала с двамата ми синове, е 6 месеца. Големият се роди през 1997 година, когато с парите, подготвени за килограм сирене предиобед, следобед можеше да се купи една десета от предвиденото, а за пакет памперси се работеше една седмица.
Имах възможност да започна работа, имаше кой да ми помага в гледането, градът, в който живеем, не е голям и кърменето беше нагласено спрямо работните ми часове. Когато след пет години съобщих новината за втората си бременност на шефа си, същият човек, който беше присъствал индиректно в живота на големия ми син, и беше запознат с почти всички подробности около растежа му, първо ме поздрави, след това изруга и най-накрая хвана с две ръце глава и предложи да докара тъща си, акушерка, да се грижи за нероден Герко. Аз заплашвах: “Ще видите вие какво е, като ме няма една година!“, а мъжът ми се подхилкваше:“ И шест месеца няма да изтраеш!“ Върнах се на работа на третия месец след раждането на Герасим.
Смятах, че съм подготвена за всичко,
което може да очаква една работеща майка с тримесечно бебе. Само не отчетох факта, че децата ми вече бяха две, а работното натоварване несравнимо с това от преди пет години. Не само се чувствах виновна, че не се справям с разпределението на вниманието между двете си деца, но смятах, че и на работа не се справям. Шефът ми поддържаше някакъв баланс между изискванията си към мен и разбирането за порасналите ми задължения като родител, опитваше се да ме научи да делегирам права, аз се опитвах да свърша всичката работа на света; после вкъщи се опитвах да направя същото.
Защо никой не ме беше предупредил колко е трудно това?
Няма ли кой да ми каже за омагьосаната въртележка, в която търчах като полудяващ хамстер.
Тогава в живота ми навлезе психичната помощ. Да, да, точно, намери се лекар за душата ми. Разкъсването между усещането, че изпускам от ръце живота на момчетата и едновременно с това изпускам собственото си развитие като професионалист, достигна нивото на психотичност.
Шефовете ми бяха новатори в няколко направления, като едно от тях бяха безплатни консултации с психолог за служителите. Признаците на моята психоза са били толкова очевидни, че се оказах лице в лице с психотерапевтката броени седмици, след като се върнах на работа. Тя ме въведе в концепцията за „достатъчно добрата майка“. Тя беше тази, която ми отвори очите за това, че майката не е свръх човек. Че може да е самотна. Че е добре да приема помощта на баба, леля или просто човек, с когото детето се чувства добре. Че е важно да се правят нещата, които ти дават усещане за собствена стойност. Че ако работата ти харесва, не бива да изпитваш вина за това. Че повече хора, включени в отглеждането на детето, не означава непременно, че си лоша майка. А че детето получава десеторно повече обич. Че изследва нови пространства и отношения. Колко работи Поли с мен, за да ме убеди да ида на фризьор, без сълзи на вина да избиват в очите ми!
Да кажа, че
концепцията за достатъчно добрата майка
беше особено популярна сред обкръжението й, ще е лъжа. По някаква причина се счита, че майката трябва да е денонощно залепена за детето или децата си – в началото дори физически чрез кърменето, после по други начини. Да се науча да не изпитвам угризения от собствената си самостоятелност и тази на децата ми, беше един от най-важните жизнени уроци.
Да, аз работех по 10 часа на ден, работех и от вкъщи, можех да дам уроци на немската армия по отношение на логистиката и разпределението на деня. Проговарянето и при двамата се забавяше. Пропуснах първите стъпки на малкия си син. Не ходеха на 390 извънкласни занимания. Не се познавахме с майките от градинките, защото бяхме благословени с двор, в който живеехме напълно свободно между овошки, цветя и куче. Възгледите ми за детското хранене се подкрепяха от едната баба и бяха тотално отхвърлени от другата. Не бих казала, че чувството ми за вина не намираше храна, особено от най-близките ми. Стараех се обаче когато съм с децата, да бъда с тях 100%. Когато съм на работа – също. Аз бях човекът – отдел,
пътуващата майка, жената, която отсъства от вкъщи повече,
отколкото присъства и не е пример за добра домакиня. За мен беше важно децата ми да виждат, че светът е по-голям от подредената къща и прибраните играчки, по важен от уроците по английски и тренировките по тенис. Чувствам се виновна, че не бях повече време с тях и същевременно удовлетворена, че имат за пример човек като мен.
Винаги съм смятала, че децата имат нужда от добър пример. Ако виждат активен родител, който може да се справя със сложни ситуации, образован е, ценен е, има широк мироглед и обща култура, шансът те да израснат като такива е много голям.
Докато с първото ми дете,
до голяма степен борбата беше за обикновено оцеляване, т.е. жертвах физическото си присъствие вкъщи заради парите, които изкарвах, и удоволствието от интересната работа, то с малкия виждах все по-отчетливо какво пропускам. И беше много важно да имам някаква сламка, за която да се хвана, когато съвсем ми стане мъчно и започна да се самообвинявам, че не съм майка на годината и децата ми ще завършат на дъното на социалната стълба.
Не че не съм имала периоди на гняв и самобичуване. Не че не съм се съмнявала в решенията, които съм взимала. Не че децата ми не са ми липсвали. Но съм искрено убедена, че децата попиват всеки жест и нюанс на родителското поведение и това, което виждат, ги прави това, което са. Опорните точки, към които се старая да се придържам и по отношение на тях, и по отношение на себе си, могат да се съберат в няколко кратки съвета:
* Стойте далеч от хора, които ви карат да се чувствате виновна
По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Всички чоплим коричките върху зарастващите си ранички. Знам, че не трябва да спирам за повече от поздрав със съседката, която неведнъж е казвала: “Никога не бих оставила някой друг да гледа детето ми!“, но все пак го правите. Ами недейте!
* Мислете кой говори насреща ви
Ако някой упорито и назидателно сипе думи срещу работещите майки, обърнете фокуса – погледнете коментиращия в светлината на възможностите за избор, които е имал. Може би човекът е поставил кариерата си на заден план, за да бъде с децата си? Може би му липсва работата? Може би жената мрази да бъде зависима от мъжа си? Може би има право да вярва, че нейният избор е единственият правилен, за да може да живее с последствията от това?
* Надхитрете вината
Вземете си почивен ден, който да прекарате единствено с детето си. Не слагайте нищо друго в програмата си. Ще се свържете отново с ежедневния ритъм, апетит и индивидуалност на вашето дете. А то ще се наслаждава на времето с мама. Ако нямате възможност за цял почивен ден, опитайте се да вземете детето по-рано и да поиграете заедно малко повече. Такива дни могат да бъдат използвани и като възможност да прецените дали не бихте била по-щастлива да работите по-малко или изобщо. По-вероятно обаче да потвърдите избора, който сте направили.
* Не забравяйте, че пред всички майки има предизвикателства
Когато почувствате конфликт работа-семейство, става лесно да се идеализира животът, който бихте водили като майка и домакиня. Представяте си как тичате през поляна с глухарчета, правите албуми и изграждате IQ на гений чрез книги по ранно детско развитие, писани от професори. Реалността е, че родителите, които си стоят у дома, са подложени на същия стрес като работещите родители, ако не и повече в зависимост от възрастта, темперамента и броя на децата. Наслаждавайте се на самотния маршрут до работата си или чашата кафе на бюрото си. Ако сте по цял ден вкъщи с децата, за късмет може да се счита да си вземете душ сама.
* Приемете загубата
Или казано по друг начин, физически факт е, че една работеща майка няма да присъства във всяка една минута от деня на децата си. Абсолютно нормално е да ви е мъчно заради това. Ако си позволите да тъгувате за нещата, които сте отказали заради работата си, може би е по-лесно да се насладите на това, което печелите. Няма смисъл да се преструваме, че няма компромиси.
* Имайте предвид, че животът се променя
Изборите, които сте направили, може да изглеждат като вечни сега, но кой знае какво крие бъдещето. Запазете собствения си ум отворен за възможността, че вашата лична и семейна динамика може да се променя. Преглеждайте редовно баланса си работа-живот, за да се уверите, че тя все още отговаря на вашите нужди.
И спокойно. Наистина. Каквото и да правите, след 20 години детето ви при всички случаи ще има нужда от психотерапевт.
0 Коментара