В семейната история на рода Амзини – хора с размах, къс фитил и дълъг спирачен път, има епизод, който кара и най-коравите роднини да поклащат глава смаяно: майка ми и баща ми излезли от бракоразводната зала след деветнайсет години връзка, от която десет години в брак, изпили по кафе и … повече не се видели. Ама нито веднъж.
Възхищението в тона на разказвачите се разпознава с невъоръжено ухо – каква решителна жена, на нея тези не й минават, куче, което я е залаяло, не е прокопсало. Година, след като прекъснаха всякаква връзка – трябва да съм била на около осем – се превърнах в детектив на брака им. Беше ми важно да разбера какви са били „тия, които на майка ми не й минават”. Разпитвах нея, хора, които ги познават, ровех се в спомените си. И така много години.
Двамата вероятно бяха най-неподходящите един за друг. Поетичната ми, меланхолична майка, затворена във вътрешния си живот, която просто искаше да бъде оставена да пише и енергичният ми, предприемчив баща, който се интересуваше от всичко – политика, езици, бизнес. Тя – човек, взрян в отвъдното, далеч от всяка привидност, и той – с двата крака на земята, душата на компанията, верен до глупост. Единственото, което ги обединяваше, беше фанатизираната фиксация върху чистотата и подредеността на дома. Но дори това ставаше повод за състезание, надиграване, доказване. Когато ги гледам с очите на 40-годишен човек, виждам колко ценни и
интересни същества са били и двамата към момента на раздялата.
Едва в последните години осмислих и разбрах „прегрешенията” на тези двама бивши един към друг. Моята майка не беше достатъчно „нормална” и ежедневна, за да се впише във формата на брачната връзка, която по условие ти забранява да се променяш, за да не се застраши целостта на конструкцията. Моят баща беше твърде зает да не остави нищо на случайността, той искаше да действа, да кара нещата да се случват, да развива проекти – беше визионер много, преди тази дума изобщо да навлезе в българския език.
Според него тя не го е подкрепяла. Според нея – той не я е обичал по начина, от който тя се нуждае. И двамата твърдяха, че другият е най-лошият човек на света. Пред детето си. Зад гърба на другия. Означава ли, че си лош, ако не можеш да се разбереш с някого? Пък дори и това да е бащата или майката на детето ти?
И ето ме и мен – палитра от цветовете на двама бивши.
С уговорката, че всичко настоящо един ден става бивше. Човек, затворен във вътрешния си живот и далеч от всяка привидност, отдаден на борбата за правото да се променя. Дори, ако това означава да излиза от връзки и да срутва конструкции. Но и човек, който не обича да оставя нищо на случайността, умира за нови проекти, интересува се от всичко и живее, за да кара нещата да се случват. Продуктът, който обединява тъкмо онези качества, заради които майка ми винеше бившия си, а баща ми – бившата си.
Теорията на обектните отношения – една от любимите ми психологически школи, регистрира много интересен защитен механизъм на психиката – разцепване или сплитинг. Той описва процеса, при който дадено човешко същество не може да обхване обекта в пълната му цялост. Обектът или е добър и идеализиран, или е лош и обругаван. Виждала съм как се разгръща на практика този процес.
Обектът на желанието първоначално е идеализиран, после е завладян и накрая – демонизиран.
Вероятно всеки има подобни примери в живота си. Отначало се влюбваш, партньорът изглежда съвършен, малко по малко губи ореола си, започват сблъсъците, натрупва се умора и горчивина и настъпва раздялата. И в това няма нищо лошо. Природата ни е създала така, че да се множим и за целта е измислила розовите очила на хормоналната идеализация. На примитивната потребност от сливане с идеално същество. Сплитингът е
примитивна защита от неразбираемата противоречивост на човека.
Той представлява неспособността да се обхване другарчето в пълната му цялост, да се осъзнае, че онзи, когото вземаме, е съвсем същият човек, с когото се разделяме. Народът го е казал: „С какъвто се събереш, с такъв ще се разведеш”. И това е не само скептицизъм относно трайността на човешките отношения, а опит за утвърждаване на здравата гледна точка – хората са цели, да ги фрагментираш е опасно. Бившият ти е и прекрасното същество, което е завладяло всяко кътче от съзнанието и тялото ти в първите месеци заедно. Той е и магарето, с което сте се ритали в бракоразводната зала. Той е и човекът, който е напуснал всичко важно за него и е дошъл да живее на 2000 км от родината си, за да бъде с теб. Той е и онзи, когото си прибрала пиян от районното в три през нощта, бременна. И ако не можеш да се оправиш с противоречията на тези факти, поне не започвай война.
И ето ме отново мен, 33 години след последната среща на моите родители. Всеки път, когато посрещам бившия си съпруг, изминаващ 2000 километра път до неговия син и въпреки почти петнайсетте години от първата ни среща, ясно си спомням защо го избрах за партньор и баща на детето ми. Виждам качествата, в които се влюбих, вадят ми очите и тези, които направиха живота ни заедно невъзможен. Знам, че и той вижда и
моите звездни моменти, а не само магарията ми.
И имам доказателство – първите ни дни заедно в България или Литва протичат в пиене на бира и безкрайни разговори, които включват детето, но след това се отклоняват към онези територии, на които се срещнахме навремето – психично здраве, политика, общата идиотия на света, спорт, решимостта да не позволим на никого да ни накара да живеем чужд живот.
Ние сме живо потвърждение на правилото, че онова, заради което се влюбваш в някого, е същото, заради което го разлюбваш.
И двамата с бившия ми сме хора, които не позволяват да бъдат заставяни да правят неща, в които не вярват, просто защото крепенето на някаква конструкция го изисква. Това ни събра, това ни и раздели. Сега заедно учим детето да не се оставя да му вменяват, че общото благо е по-важно от душата му, защото общо благо не се гради от хора с извити и прегънати души.
Един от моментите, към който често се връщаме на маса с бившия ми съпруг, е денят на развода ни. Отидохме в залата с бутилка шампанско, произнесохме заветното „охи”, свърнахме да се почерпим, спогледахме се и си казахме:
„И двамата имаме много какво да си спомним”.
Изредихме си прегрешенията, поскарахме се, върнахме се към хубавите моменти и се разделихме безкрайно объркани. А след това се впуснахме в яростна битка да не позволим и една лоша дума за бившия в присъствие на другия, дошла от трети страни. Когато изтъкваме нещо, което не харесваме един у друг, казваме: „Това си е моят бивш, имам право да говоря както си искам за него”. И често чувам коментари: „Ааааа, не, няма начин нещо да не е останало между вас, не е нормално да се разбирате така добре, сигурно ще се съберете някой ден”.
Всъщност, и двамата изтръпваме при мисълта да се окажем под един покрив за повече от 2-3 седмици. Но детето, което ни вижда заедно, слуша ни как говорим един за друг и не чува скандали, е на седем и вече знае – няма само черни и само бели хора. То съзнава, че „Боже, колко ми приличаш на баща ти в момента” е комплимент, а не критика. Сплитингът няма власт над него. Синът ми ще види и другите цветове у хората, отвъд черното и бялото. А това прави опитът на родителите ми полезен, осмислен, оползотворен и донякъде поправен. Защото е бил поучителен и защото не е повторен.
0 Коментара