Един салон за красота в София само на пръв поглед изглежда обикновен. Светла голяма витрина, ширната на централен булевард, огледала, сешоари, четки, пластмасови глави с нахлупени подстригани модерно перуки. Нищо невиждано, но ако се загледаш по-внимателно, откриваш, че всъщност салоните са два. Точно през средата на просторното помещение се издига Берлинска стена! Леко крива преграда, доста под високия таван, покъртително нелепа. Щеше да бъде уместна, ако разделяше хлебарница и магазин за прежда, аптека и книжарница, разнороден бизнес от всякакъв тип, но в този случай и от двете страни предлагат едно и също: подстригване, боядисване, накъдряне, изправяне, обичайните коафьорски услуги.
Естествено, веднага ме полази любопитството, навих си на пръста, че ще разбера какви обстоятелства аджеба са довели до нестандартното решение,
какво ли се крие зад този монумент на абсурда.
Оказа се лесно, дългогодишна клиентка на салона седна и срещу едно късо кафенце и малка шоколадова тортичка, на драго сърце ми разкри потресаваща лична драма.
Едно време имало две приятелки фризьорки – Геновева и Маринела. Години наред те работели престилка до престилка някъде из крайните квартали, обичали се като сестри, всичко си споделяли – и жилото, и меда, подкрепяли се и си давали сили през тежките житейски изпитания. И двете били разведени, гледали си децата сами, отникъде помощ не чакали.
Нещеш ли един ден Маринела срещнала нова любов – Амал, заможен арабин. Пламнала искрата от пръв поглед, не пламък, а цяла клада от чувства. Той взел да я обсипва с внимание, обич и благоденствие, на ръце я носел, всяко нейно желание сбъдвал. Приел безрезервно и Геновева, купил въпросното помещение, обзавел го, лъснал го и двете приятелки заработили вътре на пълни обороти.
Потръгнало им по-гладко от песен.
До една студена зимна вечер, когато Маринела отишла сама на късно кино.
Било някъде към полунощ, пътят й на връщане минавал покрай салона и за нейна огромна изненада вътре светело. Почудата й била още по-голяма, когато забелязала отпред паркирани една зад друга, като мъниста в броеница, корсата на Геновева и мерцедеса на Амал, а щорите били до долу спуснати.
Маринела веднага отбила чисто новата си тойота, която арабинът й купил на лизинг за рождения ден, слязла и се втурнала натам, обзета от мрачни предчувствия и страхове. Отключила, нахлула и в този миг целият й свят се преобърнал, най-страшното заварила – нейният любим и най-добрата й приятелка преплели тела в сексуален екстаз.
Шок, ужас и потрес!
Моят източник твърди, че Маринела толкова люто налетяла на бой, че прелюбодейците после цял месец ходели надрани, все едно лъв им се е изпречил в саваната. Скандалът бил чудовищен, приятелството се погубило завинаги, но не и бизнесът.
След дълги разправии, адвокати, счетоводители, крясъци, заплахи и тръшкане никой не отстъпвал. Накрая стигнали до единственото възможно решение – вдигнали стената, превръщайки фризьорницата в символ на разсеченото от мъка сърце. Едната боядисала своята половина в жълто, другата в малиново, а арабинът мрачно се оттеглил срещу уговорката, че всеки месец ще получава своя дял от капитала на двете си бивши любови.
Най-забавното било, че преградата се оказала тънка и всяка дума се чувала, Маринела и Геновева всъщност отново били заедно по цял ден, просто изгубили видимост.
В края на такива истории най-важното е да се извади вярна поука, иначе отиват залудо, затова обобщих, че може би приятелството им от самото начало не е било съградено върху здрави основи, щом някакъв си мъж е успял само с малко чар, ласки, щедри подаръци и една търговска площ да го стъпче като ботуш майски бръмбар на циментова настилка.
“Тоя ще да е бил принц!”,
възкликна една романтична колежка. Но клиентката се оказа по-прагматична, не таеше приятелски чувства към коафьорките, изгледа ме със снизхождение и рече: “Какво приятелство, бе? Това са просто две тъпи алчни крави!” И си угаси цигарата в хартиената чашка от изпитото кафе.
То всеки има колкото искаш истории за предателства, номерът е да се сдобиеш с такава, която връща вярата в доброто, сага за близост и обич, неподвластни на времето и стихиите. Огънят й да е вечен, да те топли чувството, че си галеник на съдбата, че дружбата те прави истински богат, пък ако ще, и най-тъпата крава да си.
Всъщност, възможно е трайните искрени отношения между хората наистина да се дължат на количеството мозък, възраст, опит, образование, социална среда и обществено положение. Наскоро в някакво изследване за дълголетието в световен мащаб се казваше, че бедните умират по-рано от богатите, защото се хранят с боклуци, пълни с консерванти и лошо месо. Обаче от друга страна, не съществуват гаранции, че парите отиват все при умните и красивите, иначе нямаше да има къща във формата на охлюв в Симеоново, червен ролс-ройс във варненското село Вълчи дол и редица други жалки символи на балканския просперитет. С други думи,
никак не е просто и елементарно приятелството,
то е многопластово и противоречиво, по-сложно от брака и по-ценно от златото, несиметрично и дори абсурдно понякога.
Всички велики мислители са завещали за поколенията най-малко по една мъдра сентенция по темата, възхваляващи и проклинащи, прагматични и цинични, има ги всякакви. От Херодот до Георги Господинов. Но най-вярно днес звучи един виц, измислен от братята (или по-скоро сестрите) Уашовски. Джулиан Мур го разказва на Силвестър Сталоун в класическия екшън от средата на 90-те “Атентатори”: Едно врабче измръзнало през зимата и паднало примряло от дървото. Нещеш ли, наблизо минала крава и се облекчила върху него. След малко то се стоплило, подало главичка навън и от щастие, че отново е живо, зачуруликало с цяло гърло. В този момент наблизо се мотаела изгладняла котка, тя скочила и го изяла. Поуката е, че не винаги този, който ти сере на главата, ти е враг и не винаги този, който те вади от лайното, ти е приятел. И най-важното: когато си щастлив и се намираш на топло местенце, затваряй си голямата уста!
0 Коментара