Във всеки български дом името й води след себе си нейния глас, жест, мимика, смях. В нея не можем да се припознаем, в народната артистка Стоянка Мутафова.
От десетките образи, които е създала за 35 години на сцената на Народния театър, на Сатиричния, си спомня трудните, тоест всички („С всяка роля е така – сякаш не съм играла дотогава “) Анна Андреевна от „Ревизор“ на Гогол. Мезалианосова от „Баня“ на Маяковски, Селямсъзката от „Чичовци“ на Вазов, Живка Попович от „Госпожа Министершата“ на Нушич, Брандахлистовна от „Смъртта на Тарелкин“ на Сухово-Кобилин, Баба Гицка от „Големанов“ на Ст. Л. Костов, Мерчуткина от „Юбилей“ на Чехов, Констанца от „Свекърва“ на Страшимиров, Кокона Мария от „Михал Мишкоед“ на Сава Доброплодни, Стрина Гена от „Щръклица“ на Радичков, Мироница от „Последен срок“ на Распутин.
Завършва класическа филология, след това Висшата театрална школа, учи при Н. О. Масалитинов и Кръстьо Мирски, завършва и театралния отдел на Пражката консерватория. Но пътят, който я води към театъра, тръгва по-отдалече – от една улица, на която смешното и интересното никога не свършвали.
Израснах в добро семейство, в центъра па София, но не съм отгледана с реверанси. (Баща й — Константин Мутафов, е бил драматург на Народния театър, завеждал е археологическия отдел в Народната библиотека, майка й – учителка по латински език). У нас се събираха интересни хора – писатели, художници, журналисти. Но в същото време и улицата ме привличаше. Обикалях, гледах, слушах. Никога не ми омръзваше да наблюдавам какво става там.
От улицата на детството досега – една сцена, в нея непрекъснато се върти и ражда лица, лица. Смешни и тъжни, направени от добро и зло, от противоречивите примеси в човешката природа…
Смехът на Стоянка Мутафова налага свой ред в общуването. Отхвърлиш ли го като водач в разговора, ще те зареже насред пътя… Тъкмо си се учудил, че те е допуснала до себе си, без да си го заслужил, смехът й се втурва, разбърква следите на отговора в забавната разпиляност на изиграните житейски етюди. И така криволичи този разговор сред сигналите на нейния смях…
Откровението й за морето се мярна неочаквано в пластичния разказ за любимите й пусти плажове, които винаги се оказвали населени, ако не с летовници, с… пазачи. Те трябвало да дадат знак с изстрел, имали и пушки, за началото на спасителната операция. Ако се наложи да я спасяват. Нея… „националния капитал“.
Каза, че я привлича откритото море. Само навътре, заобиколена от много вода, отхвърля всичко, което я стяга, и се чувствува силна и събрана сред тази безбрежност. Като дух, излязъл от бутилка…
И още преди да изтече паузата от направеното мимоходом признание, сменя рязко посоката на разговора. Един психоаналитик посъветвал сериозно пациентката си, която му се оплакала от липса на самочувствие: „Не им обръщайте внимание! ”Все пак, на кого, докторе?“ – попитала пациентката. Съгласяваме се, че всички сме разсеяни и се успокояваме по инерция.
Та и с мен е така. На кого ли да не обръщам внимание? Някога нещо малко ми е достатьчно да ме прати на дъното…
Говорим за самочувствието. То е своенравна, неподдаваща се на управление и поучения част от тебе. Работиш, трупаш опит, но съмнението, смущението не те оставят на мира. „Питайте, питайте, не се смущавайте“ – усмивката й обещава, че можем да говорим за всичко. Но отговорите й са редуване на казано и подхвърлено…
Човек, привикнал със светлините на рампата, сигурно лесно се справя с интереса, проявен към него. Може ли да бъде изненадан, да онемее неочаквано?
Една позната художничка ме покани на откриването на изложбата си. Предупреди ме да не се притеснявам за букет, формалности са това, казва, важното е да дойдеш… Влизам и тя ме обръща към две картини. „Коя ти харесва повече?’ Посочвам. „Имаш вкус – ме успокоява,– това е а ла Мане“. И бързо написва името ми отстрани на бележката до картината. За сведение на зрителите, значи, откупена от мен. „Питай ме сега колко струва!“ Въпрос не излиза от гърлото ми, но тя не губи самообладание. „За теб само 400…“
Смее се гръмко и дълго, сякаш за да оправдае тогавашната си забавена реакция. Сигурно винаги ще онемява пред атаката на наглостта.
Към хората винаги тръгвам с доверие. Е, давам това, което може да се даде – ключ, пари, услуга, помощ. Не знам, сигурно ми е по-лесно да живея така. Може ли винаги да си нащрек? Предпазливостта ми създава напрежение. Но в живота не си ли вземеш поука от наивността, нищо не представляваш. А с мен е така — греша и продължавам. Сега. като си признавам тези неща. излиза, че се хваля. От друга страна, ако ви кажа какво одобрявам в себе си, получава се, че съм конфликтна, самомнителна. Обикновено след представление си казвам: отвратително беше. Крача в гримьорната, изреждам си грешките и се ругая на глас. Не, не пресилвам нещата, аз имам преценка какво мога. Но не съм доволни от играта си, когато не успея да покажа хрумването си, „завъртяно“ от всички страни. Убедих се, че една работа не става добре, ако не й видиш сложността. А търсенето на сложност минава понякога точно за обратното – за евтинджийство. Странно, нали? Ако режисьорът те разбере и изчака да види какво ще направиш – добре, ако не – поемаш си риска за края на битката.
Съгласяваме се, че са неизбежни професионалните разминавания – тази утеха не ни спохожда обаче по време на конфликта. И докато разберем, че сблъсъците са били полезни, можем да загубим опора, да се предадем още преди да успеем да кажем своето.
Деликатен е творецът… Работехме „Юбилей“ на Чехов с Боян Дановски, режисьор с голяма култура, опит, вкус. Но се сблъскахме във виждането за ролята на Мерчуткииа. Бях гледала играта на съветската актриса Зуева — много ярка, темпераментна. Дановски искаше от мен почти същото – глас и енергия. А аз се надявах да я направя по друг начин – монотонно, натрапчиво, като жужене на конска муха. Ед%D
0 Коментара