zdr
obi4a6 li pi6kaneto
… Присъствам в интернет отдавна. Мисля, че ще да е било някъде към 1999 г. или 2000-а, когато се сдобих с първия си компютър, който беше високотехнологичен със своите 32 Мb RAM и 500 Mb памет на твърдия диск. Тогава в интернет се влизаше през телефонна връзка. Тепърва прохождаха социалните общества във вид на ICQ . Първият ми дебют в някакъв вид мрежа тогава се осъществи една нощ, когато влязох в чата на guvech.bg със своя първи измислен никнейм. Още в онази паметна нощ получих куп предложения от мъже с имена: Pi4 razbiva4 , Demona na no6tite и Super Mario, без дори да ме познават. Съобщението от по-горе получих съвсем наскоро, във фейсбук. Въпросът гласеше „обичаш ли пишкането ?”…
Колкото и глупаво да звучи, това си е един сериозен въпрос и за подателя му – явно е много важен, щом тръгва с такава заявка за запознанство към мен. Да кажа, че не обичам или пък обичам да пишкам – не иде! В общи линии, между нас казано, допишка ли ми се – правя го, но чак пък да го обичам… Разбира се, не си правя илюзии какво ме пита на мета ниво – пита ме дали харесвам определен вид сексуална перверзия. Пита ме директно – значи вече му е омръзнало да се задява надълго и нашироко с жените, докато най-накрая им изстреля най-важния за него въпрос : „Ти искаш ли да правим тази перверзия заедно?”
Така стигаме до най-основното свойство на Мрежата, а то е
Анонимността
В киберпространството можем да се скрием напълно. Няма го неудобството да те видят и да те оценят в първите 30 секунди, колкото е необходимо на средно интелигентен човешки индивид. Можеш не само да се представиш както си искаш, ами и да оставиш другия да си те представи както си иска! С други думи обяснено: Аз се правя на каквото си мечтая, а другият ме възприема за това, за което той си мечтае… Общуваме си в прекрасния свят на въображението, а какво по-страхотно от това? Какво обаче не е наред с тази постановка? Това, че въображаемият, мечтан Аз – образ не е реален. Докато общуването се вихри в нереалното пространство на Мрежата, с тези нереални и измислени Аз – образи всичко е наред. Обаче
идва моментът въображаемото да бъде потвърдено от реалността
и тогава следва големият финал. Или фал.
Според един от основоположниците на психотерапията – Уилям Джеймс, себеоценката зависи от разминаването между Мечтания Аз и Реалния Аз. Някога, в аналоговите времена, всеки се стремеше по биологичен начин да постигне Мечтаният Аз. Сега, в Мрежовите времена, той се постига само с една безплатна регистрация – във Facebook, Twitter, Tinder и прочие. Във виртуалното пространство човек може да бъде точно своя мечтан Аз, без никакви препятствия. Жените стават млади и слаби, мъжете стават мускулести и с обилни коси по главата. Така например една нощ включих видеовръзка с македонец, живеещ в Швеция, на чиято профилна снимка стоеше млад мъж с коса. Реалната личност се оказа плешив и стар… Като цяло хората предпочитат да пребивават във виртуалното пространство като своите Мечтани Аз – образи, защото там този Аз – образ получава полноценно общуване – и пренебрегват реалния си Аз.
Зад всеки успял мъж стои по една жена (най-малко) , която е получила оргазъм вчера.
Това написах онзи ден на стената си във фейсбук. Имам максимално допустимия от социалната мрежа брой от 5000 приятели, над 1300 последователи и ме четат още два пъти по толкоз хора. Щом написах това, моментално се изтъпаниха куп мъже да оспорват и куп жени да харесват. В интернет можеш да бъдеш не само красив, здрав, щастлив, атрактивен и млад, ами и мъдър. Когато напиша нещо провокативно, за което си давам съвсем ясна сметка, че ще ядоса определени хора, винаги се появяват тези, които искат да се представят като по-умни, по-можещи, по-знаещи, по… по… по… и ако може – най !
Въпросът е – доколко се оплитат хората в представата си за реален и въображаем Аз
Тези, които си дават сметка, че шикалкавят, са си съвсем добре. Те не откачат от това, че някой си е поискал да им бъде „приятел”, или че им е харесал снимката. Те си живеят в реалността и просто се радват на вниманието на другите.
Но тези, които се объркват и се възприемат като снимката си от профила, крадена от някой сайт за фотомодели; тези, които се объркват да си мислят, че цитирането на Хорхе Букай ги прави интелектуалци; тези, които се объркват да си мислят, че щом имат снимка на море, то те са мореплаватели – те имат сериозен проблем с идентификацията. Това са хората,
оплетени в мрежата
…Преди години един мъж ми изпрати покана във Фейсбук, но беше толкова известен, че аз отначало не повярвах. Поисках видеовръзка да се уверя , че не лъже – и да, той си беше! Истинският този мъж! Поговорихме си едно друго и после той започна да настоява да си свалим бельото и да си пипаме половите части пред камерите… Грам не бях подготвена за такова предложение. И немаловажна причина беше, че този мъж беше не просто известен, а също известен с щастливия си брак. На моето недоумение той отговори, че има такава практика: прави секс по интернет с непознати жени. Така всъщност не изневерявал на жена си.
Нямаше да ви разказвам тази история, ако го бях направила, нали се сещате? Но той се беше тотално оплел в мрежата – един е в реалността, друг в интернет. Много такива има!
Аз предпочитам реалния човек.
Тръгне ли някой да ме заговаря надълго и нашироко – настоявам за жива среща. Защото Срещата с човек започва от първия миг на реалната среща – другото са въображаеми, мечтателско – фантасмагорични истории. Нужно ли е да казвам, че реалният човек много рядко прилича на виртуалния човек? Не, нали? Вие това си го знаете!
0 Коментара