Някои мисли за естрадната музика

През последните години у нас зачестиха разговорите за естрадната музика. Тези разговори и обсъждания излязоха от тясно професионалния кръг на композиторите и музикантите и навлязоха в най-различни слоеве на нашето ново общество, предимно младежта. И това е съвсем естествено. Най-голяма нужда да се весели и танцува чувства младежта и логично е тя да се вълнува най-много от проблемите на естрадната музика.

Но нека, преди да изложа моите мисли по тоя въпрос, изясня точно понятието, с което ще си служа през цялото време — естрадна музика. Под естрадна музика разбирам в случая преди всичко тази музика, която служи за танцуване, тези произведения с текст или без текст, които могат да се танцуват, или тази именно музика, която в повечето случаи у нас се нарича не съвсем точно и правилно джазова музика. А джазовата музика е по-скоро един сектор от естрадната музика. Често когато дадена пиеса се изпълнява от състав, в който фигурират саксофони, тромпети, тромбони, т. е. «джазов състав», тя получава името «джазова». А всъщност не винаги съставът определя характера на дадена пиеса. Достатъчно е да отбележим, че

джазова музика може да бъде изпълнена само на пиано,

дори от соло цигулка. От друга страна, на всички е известно, че в «танц със саби» на Хачатурян има едно доста продължително соло саксофон. Мисля, че още не се е намерил човек, който да окачестви този танц като джазова музика.

За историята, произхода и развитието на джазовата музика се е говорило много. Почти на всички е известно, че нейните дълбоки корени са в недрата на негърския фолклор, пълен с изразителни мелодични находки и извънредно разнообразен ритъм. С течение на времето обществените условия, при които се развива джазът, нанасят известни изменения в характера на тази музика. Разбиват се пропорциите на основните музикални елементи — мелодия, хармония, ритъм. Главният удар е насочен по линията на мелодията, преобладава ритъмът или понякога прекалено усложнената хармония. Но джазът в основата си притежава качества, много близки и привлекателни за съвременния човек — свежест, динамика, устрем. И не напразно един виден

съветски композитор на лека музика

в едно свое неотдавнашно изказване се провикна, че особеността на съветския джаз се заключава в неговата жизнеутвърждаваща мелодичност. Ние знаем много добре, че такава мелодичност противопоставят и други народи, борейки се срещу маниерността и чудатостта на някои проявления в американския джаз. Всеки у нас е усетил с каква ярка мелодичност е обагрена италианската, френската, румънската естрадна музика. Никой не може да отрече, че макар и скромен, опитът на българските композитори в тази област се отличава със своя ярка мелодичност както във веселите, бързи, така и в лиричните пиеси.

Естрадната музика заема вече значително място в живота, в бита на нашия народ. Няма кътче в нашата страна, където след деня, прекаран в труд, хората да не търсят развлечение в хубавата естрадна музика, в хубавия танц. Освен това естрадата в повечето случаи е много по-достъпна за широките кръгове от нашето население в сравнение с така наречената сериозна музика. Но в никой случай не е правилно да се издълбава пропаст между леката и сериозната музика.

Музиката поначало е една. Хубави и художествени произведения може да има както в симфоничната и оперната музика, така и в лекия жанр.

Естрадният жанр със своята достъпност може да послужи за правилно възпитаване на музикалния вкус на слушателите, да ги подготви за други по-сложни и по-богати музикални жанрове. Разбира се, за това е необходимо естрадната музика да бъде на високо художествено ниво и да е добре изпълнена. За съжаление у нас художественото изпълнение на естрадния жанр е незадоволително. От лошото изпълнение често се вадят погрешни изводи за самите пиеси. Отива се още по-далече: изхождайки от лошото изпълнение на лека музика, някои хора стигат до отричане на естрадния жанр; до неговото пълно подценяване, до окачествяването му като един вреден упадъчен вид музика за нашата нова действителност. Става смесване на самия жанр с начина, по който той се поднася.

Младежта трябва да обича народната музика,

прекрасната българска народна песен, тя трябва да се възпитава в любов към произведенията на световната музикална класика, към съвременната симфонична, оперна н инструментална музика, но не бива да й се отрича правото на веселие и забава. А неизменен спътник на веселието, на нежната младежка лирика е песента, е танцът. Ако ние не й поднесем наша, българска естрадна музика, тази младеж, водена от вътрешна необходимост да се весели, да пее, почва сама да търси своята музика и понякога я намира в не съвсем чистите чекмеджета на изкривения и причудлив американски джаз. Упоението от този вид музика е винаги кратко и рано или късно всеки младеж се връща към хубавата, жизнеутвърждаваща музика.

Задачата на българския композитор

в това отношение е сериозна и благородна, защото той трябва не само да задоволи една насъщна нужда на нашия народ, но защото чрез тези привидно леки мелодии, които хората неусетно си тананикат, се възпитава също така неусетно музикален вкус и естетично чувство.

И нека престанат да се дразнят хората, че младите танцуват или пеят съвременни мелодии. Младеж, който обича да пее, да се весели, е младеж, който обича да се труди. Такава младеж е способна на благородни подвизи и дела.