Театрален спектакъл по текстове на великата руска поетеса Анна Ахматова представя Руският културно-информационен център. Премиерата на „Високо, там горе“ е на 14 декември.
„Ние, които сме застанали на тънкия връх на настоящето и гледаме в миналото, наречено сребърния век – революцията – терорът – голямата война – милиони жертви – разбираме това като налудничава фантазия, всичко отдалечено по време или на разстояние от нас е нереално насред нашия охолен живот. Попитали Анна Ахматова може ли да опише това и тя отговорила: Мога! Можем ли днес да разберем една биография започнала с карети, екипажи и шумоленето на роклите в града на Достоевски, и завършила в Ленинград”, казва режисьорът на представлението Крум Янков.
През 2016 година се навършват петдесет години от смъртта на вероятно най-голямото женско име в руската литература.
Анна Ахматова започва да пише по време, когато „да мислиш за една жена като поет е абсурдно“. Анна Ахматова e родена в залеза на Имперска Русия и e живяла по времето на едни от най- страшните ужаси на съветския режим. Всички паметни събития от 20 век засягат пряко живота на Ахматова и тя се превръща в глас на целия народ, страдащ от тежките последици на Сталинското управление.
През 2016 година се навършват и петдесет години от смъртта на композитора Артур Лурие, близък приятел на Ахматова, с когото известната поетеса е имала изключително силна, духовна и емоционална връзка, която въпреки разстоянията, съпровожда и двамата чак до края на живота им.
Двамата творци взаимно се вдъхновяват, стихът на Ахматова и музиката на Лурие се преплитат нееднократно през годините. В разстояние само на няколко месеца през 1966 и двамата напускат този свят.
„Ние ви каним не на история от миналото – то не ни принадлежи, каним ви да станете част от една история за нас самите. Поезията е образ на света какъвто е бил – е – и ще бъде”, допълва Крум Янков.
Тъмната тераса
и в дървото – птица…
А на мойта маса –
мъжка ръкавица.
Лампите са жълти.
Нощем шум витае.
И не си дошъл ти,
а защо – не зная.
Утре чакам ясно
слънце златокъдро.
Всичко е прекрасно
и сърцето – мъдро.
Глъхне в самотата
от боязън смътна…
Четох, че душата
уж била безсмъртна.
0 Коментара