Урок по обичане

През пролетта на тази година Анелия Хохвартер ми звънна, за да съобщи, че през септември навършва 50 години. Хубаво, това е годишнина, която всеки отбелязва по така, може би мъжете по-тържествено от жените. „Не искам никакви подаръци – каза Анелия – не ми трябват нито дрехи, нито бижута, нито козметика, а пък най-малко СПА-почивки… Написала съм една книга, без претенции,  любовно романче… и ако може, хората да си я купят с благотворителна цел за една акция…“

Коя е Анелия Хохвартер и защо ви занимавам с нейния рожден ден?

За мен Анелия е може би най-необикновената жена, която съм срещала. В нея бълбука такава енергия, която сякаш е способна да помете света. Но не го помита, а се опитва да го подреди в нов ред, в който като най-висша ценност стои справедливостта. Често тази енергия изригва и тогава Анелия задвижва не само себе си, но и всички наоколо. Странното е, че нещата, които на мен ми изглеждат налудничави, за Анелия са съвсем обикновени, естествени, такива, каквито би трябвало да бъдат. И в това няма поза, високомерие или надутост. Допускам, че си е вид нормалност за хора, които не само мечтаят, но и не мирясват, докато не реализират мечтите си.

По професия Анелия Хохвартер е офталмолог, работи във виенската болница „Рудолф Щифтунг“. Започва да учи медицина в Плевен, завършва във Виена, където живее от 26 години. Извършила е над 3000 операции. От 2007 г. ръководи сектор „Очни болести“ в комисията към Министерството за здравето, семейството и младежта в Австрия. От 2009 г. е в комисията по международна медицина към Австрийското дружество на очните лекари, като отговаря за лекарските мисии и за проектите в чужбина. Същата година заема

трето място в класацията за заслужили жени на Австрия

„Leading Ladies Awards 2009“ в категорията „Социален ангажимент“.

Когато преди повече от десет години се запознах с Анелия Хохвартер, тя беше обладана от идеята да научи колегите си от болницата да играят български хора. Всеки вторник им даваше уроци. Постепенно успя да ги запали не само да потропват Дайчовото, но и за следващите си, далеч по-мащабни проекти. Отначало идеите и се въртяха около родното й място Горна Митрополия – дали ще е разсад за овошки, печки и хладилници за клуба на пенсионера, или помощни материали за детската градина – от Виена за България все пътуваше нещо, изпратено благотворително от Анелия и приятели. След това се разгърна и медицинската дейност: д-р Хохвартер и някои от колегите й идваха у нас и на място преглеждаха безплатно деца и пенсионери, оперираха, помагаха за изграждането и оборудването на центрове по офталмология.

„Когато пристигнах във Виена, – казва Анелия – разбрах, че в България съм оставила нещо много важно за всеки човек – детските и училищните приятелства. Като компенсация се постарах да науча виенските си съседи, че винаги,

без предварителна уговорка, могат да звъннат на вратата ми

и да поискат нещо. Както и аз от тях. За съжаление, това общуване вече изчезва и в България. А носи непосредственост, която трудно се заменя с друго…“

С годините д-р Хохвартер разшири географията на дейността си и участва в няколко лекарски мисии в Азия и Африка: Йемен (2009), Зимбабве (2011 и 2012), както и в Етиопия (2014 и 2015), където изгражда първия център за ретинална хирургия в страната.

„Африка ме научи на толерантност – обяснява Хохвартер. – В Джима половината население са мюсюлмани, другата християни. По време на християнските пости всички, в това число и мюсюлманите, затварят месарските си магазини с дървени кепенци и продават отзад, така че да не се вижда месото. Като попитах защо, ми отговориха, че така мюсюлманите не дразнят християните. Съответно и християните проявяват разбиране при мюсюлманския Рамазан. За първи път видях такова взаимно зачитане на другия.“

И тъй като в Етиопия вечерите често са дълги и самотни, Анелия започва да записва преживяванията си и да ги изпраща на приятелките си от детството в България, някои от тях разпръснати сега по света. В крайна сметка от имейлите се получава книгата „Пътуване“ – но не пътепис за Африка, а описание на

вечния път в търсене на любовта.

„Преди няколко години – обяснява Анелия – бях на една рехабилитация и там имах посещения при психолог. Разказах, че съм човек, който не може да казва „Не“. Кой каквото и да поиска от мен, съм насреща, без понякога правилно да преценя силите си дали съм в състояние да изпълня чуждото желание. Исках да се науча на учтив отказ, без да наранявам хората. Психоложката ми обясни, че първата стъпка в любовта към другия е любовта към себе си. Трябваше да науча да се обичам. Даде ми задача да напиша любовно писмо до себе си. „Анелия, обичам те, защото 1…2…3…“ Провалих се. Нищо не можах да съчиня. Психоложката се оказа права, аз не се обичах. „Пътуване“ е част от моите уроци по себеобичане. И в същото време обяснение в любов към света.“

По всичко личи, че Анелия е научила урока си. Защото в края на историята с книгата се появяват и онези „другите“, които стават обект на любовта й. Както го беше наумила пролетта, през есента тя действително

превърна рождения си ден в благотворителна акция.

Приходите от продажбата на книгата, както и сумите, които иначе приятелите й биха отделили за подарък, се събраха за купуване на медицински робот, наречен локомат. Лечението и рехабилитацията с него се използва при пациенти с цялостна или частична загуба на двигателни функции, болни от множествена склероза, детска церебрална парализа, пациенти, прекарали инсулт или претърпели мозъчна травма, както и с болестта на Паркинсон.

Целта е да им се помогне да проходят отново. Нуждаещите се в България са над 20 000, повечето търсят помощ в чужбина. „Нека не принуждаваме тези хора да поемат на дълъг път в тяхното състояние, да плащат само част от терапията, понеже за цялостна не достигат даренията, и стига сме финансирали локоматите в чужбина! В Австрия, една сравнима по територия и население държава, има 26 локомата. Да помогнем на нашите деца и приятели!“, призова на д-р Хохвартер.

Акцията набра скорост. Книгата бе представена в няколко града в България и в Дом „Витгенщайн“ във Виена. Получи се следната верига: Анелия обича себе си и си подарява книга; обичта й превръща всеки, купил книгата, също в благотворител; всички заедно ще помогнат на хора, изпаднали в беда.

Проста аритметика на добрите жестове.

Дали д-р Хохвартер ще успее? Не знам. По-важното е, че се опитва.

Толкова рядко са положителните герои, с които се срещам във всекидневието си, че трудно намирам думи, за да опиша такъв човек. Затова ще оставя Анелия да говори сама. Помолих я да се опише в пътя си дотук:

На 20 години… бях мъжко момиче, което иска да стане ортопед и прекарва цялото си свободно време в стаята за гипсиране. Цялата омацана в гипс.

На 30 години… си мислех, че мога да нося две дини под една мишница. Мечтаех да стана очен лекар, но не се отваряше място за такава специализация. Работех като интернист, договорът ми свърши. Тогава шефът на клиниката ми предложи специализация, но пак като интернист. Не исках. Той ми каза: „Човек влиза в тази стая, чиято врата му се отвори.“ Отговорих му, че ще чакам, докато се отвори „моята“ врата. И така останах известно време без работа и вече с две деца. Няколко месеца по-късно вратата ми все пак се отвори. Разбрах, че не бива да се отказвам от мечтите си.“

На 40 години… бях стъпила вече на краката си очна лекарка, която е отрупала дома си със страшно много вещи. Че те не ми трябват, щях да разбера по-късно. Може би чак след мисиите в Африка. Посетих много места извън туристическите дестинации, срещнах хора, които живеят в невъобразима за нас бедност, но се чувстват щастливи. В Африка виждаш море от бели зъби от усмивки. Няма начин това да не те накара да преосмислиш живота си, да потърсиш други опори освен притежанието.“

На 50 години… съм стабилна във всяко едно отношение. Мога да отговоря с думите на героинята ми в книгата: „Като сме двадесетгодишни, знаем всичко. На тридесет се мислим за философи, на четиридесет за зрели, а

на петдесет осъзнаваме, че животът е твърде кратък,

за да се насладим на всичките му изненади и красоти. Тогава започваме да живеем под пълна пара и вършим всички възможни глупости, които не сме успели като деца, понеже не сме били знаещи, зрели и философи. Ако на петдесет животът ни не е като детска мечта, жалко за бръчките.“ Затова възнамерявам да продължа по същия начин, но вече без ненужните вещи. На човек не му трябва нищо друго освен топла стая и легло, в което да си ляга сит. Знам, че много хора го нямат. Знам, също така, че мога да направя много малко, за да облекча положението им, но колкото мога… толкова.

„Пътищата свършват там, където започват нови“ – пише Анелия Хохвартер в послеслова на книгата. Много ми се ще до следващата годишнина на авторката България да има медицинския робот. А броят на издържали изпита по обичане да се е увеличил. Пък и съм сигурна, че тя вече замисля поредната си лудост…

––––––

Дарителска кампания „Локомат за България”

Дарителска сметка: Анелия Петрова Хохвартер

IBAN: BG60 UNCR 7000 1522 7289 49 (в евро)

IBAN: BG65 UNCR 7000 1522 7289 56 (в лева)

BIC (SWIFT): UNCRBGSF

Страница на акцията във Фейсбук  https://goo.gl/i4HY8K