Как българката влиза в модерността, ако не с промяна в своето мислене! Първата крачка на възрожденката започва с потребността да се образова, а следващата е да има глас в обществения живот. Една такава българка е Станка Николица Спасо – Еленина. Тя е от най-значимите, но за съжаление не най-известни личности във възрожденската ни култура. Това е първата българска поетеса, което обаче не е най-същественият й принос. Спасо – Еленина взима съдбата си в ръце и я направлява по своята воля, без да се ръководи от мнението на съгражданите си – във време, в което на жените е било отредено да бъдат преди всичко съпруги, майки и домакини. Ще запълним тази празнина, като разкажем за вдъхновяващия живот на Станка Николица Спасо – Еленина – съдба, твърде смела и в личен, и в обществен план.
Портрет на Станка Николица Спасо-Еленина от Калина Тасева
Родена е в Разград през 1835 г. Новаторският й дух се проявява още от детските години с желанието да се образова. В средата на XIX в. стремежът към просвета на българите се отнася преди всичко за момчетата. Родителите не се съгласяват току-така дъщерите им да се образоват. Станка Николица, дъщерята на търговеца Спас Стоянов, обаче тръгва на школо. Тя е една от малкото, които се записват в първия випуск на новооткритото девическо училище в града. Станка се учи отлично, изучава руски и сръбски език, а
когато завършва… се омъжва за своя учител –
Никола Икономов. Освен че е уважаван човек, който отваря първото девическо училище в Разград, той е известен с това, че е автор на първия български учебник по земеделие и взема активно участие в църковната борба. Никола Жеравненеца, както го знаят всички, тогава е прехвърлил 30-те години, а Станка е на 17. Това решение за времето си е скандално не само заради разликата в годините, а заради това, че учител се жени за ученичката си. Бащата на Станка я дава, но рязко променя възгледите си за девическото образование. Нейната праправнучка Венета Василева разказва днес, че след този брак той категорично отказал другата му дъщеря да се запише в училище. Така Станка Николица и Никола Икономов стават една от малкото интелектуални двойки в средата на века.
Забележителен е начинът, по който 17-годишната, вече омъжена жена, решава да се нарича в обществото. Името й говори за самочувствието на личност с поглед далеч отвъд традиционното. След брака, тя вече е Станка Николица (по мъж) Спасо – Еленина (имената на нейните родители). Такова именуване е било нечувано по онова време. Но то носи послание за човека, който го избира. Чрез това странно за съгражданите си име тя показва, че
не е придатък към своя мъж,
както тогава обикновено е била възприемана жената. Тя заявява своята ценност като човек, формиран от своите родители и собствена воля. “Това е разковничето на тази личност”, споделя и правнучката й Теменуга Иванова. ”Кой е смятал тогава жената за нещо! Тя е дръзнала да запази своето. Никоя друга жена преди не го е правила”. Не на последно място всичко това показва и модерното мислене на нейния съпруг.
Станка Николица Спасо-Еленина като възрастна. Илюстрациите са от „Книга за Станка Николица Спасо-Еленина” на библ. „Лудогорие”.
Вече учителка в девическото училище, Станка Николица превежда и издава през 1853 г. в Белград две повести на Доситей Обрадович: “Славните жени” и “Аза человекомразеца”. Тя е първата българка, превела творбите на сръбския писател и педагог на български. Момичето се увлича от произведенията на Обрадович, защото той говори за нуждата от просвещение на жените, за това че трябва да осъзнаят силата си в обществото. Сръбският просветител припомня ролята на редица смели и мъдри жени в световната история. След превода е нейното обръщение към българките, в което се казва да преодолеят своята изостаналост: „Немами съставени книги, за да се научим в училището по-основно; немами и време доволно да проведем в него; немами, както учебни, така и вънкашни за прочитане книги; щото научим за малкото временце в училището, и него забравями, като оставим. Прочее, питам, какво трябва да правим? – Да уловим перото, и сяка според силата си да гледа да изработи нещо за своите дружки. Ето, аз според силата си изработих таз книжка и ви я препоръчвам. – Видите в нея с какви духове жени имало на света, каквито мигар сеги нема? …”
Точно там младата преводачка се проявява като творец и написва своето четиристишие – послание към жените:
Малка книжка за жените,
дето им показва бодро
да се пазят от злините
и да се отнасят мъдро.
Тези стихове, написани през 1853 г., са и
първата следа в женското стихоплетство у нас.
То изпреварва с пет години творбите на считаната за първа в нашата поезия – Елена Мутева, чиито произведения са издадени през 1858 г. По-важното е, че с тази строфа Станка Николица поднася в стихотворна форма просветителската идея на труда си. Чрез него проговаря светоусещане на образованата жена, участник в духовния подем на своя народ. Това е една от първите прояви на еманципацията на българката, която заявява своята позиция на личност, надскочила семейното и битовото поле за изява. Нейната малка книжка се чете сред ученичките в цялата страна и влияе на отношението на българите към девическото образование.
Следващите планове на Станка Николица са да отпечата преводите на “Многострадална Геновева” и “Касия царица”, но те не се осъществяват и остават само в ръкопис.
Откъс от дневника на семейство Икономови като учители в Русе от книгата
Оттам нататък устремът се измества в друга посока. Появяват се децата и грижите за дома. Семейството става многолюдно. То има девет деца и загубва две от тях. Станка Николица решава да замени интелектуалната си работа на преводач с грижа за израстването на децата си като будни и просветени личности. Как е успявала да учителства и да се грижи за голямото си семейство в онези времена е неизвестно. Правнучката й Венета Василева разказва, че Никола Икономов е имал специално отношение към хляба. Той е искал единствено съпругата му да го приготвя. И е държал много на хигиената. Имали са помощник в домакинството, т.нар. чирак – едно момче сираче, което не само отглеждат, но и образоват. По-късно той става адвокат и оставя ценна информация за семейството в своя дневник.
Интересното е, че всички оцелели деца получават високо образование и отлично възпитание.
Дъщерите стават учителки.
Най-голямата, Дочка, е и основателка на женския клон на дружеството “Червен кръст” в Разград. Стефания е изпратена да учи в Русия, завършва с отличен успех Киевската гимназия, тя е първата гимназиална учителка във Варна и се омъжва за бъдещия кмет на морския град Кръстю Мирски. Най-малкият, Григор Попов, е журналист, общественик и участник в четите на Гоце Делчев. Пейо Яворов го споменава в началото на “Хайдушки копнения”. На негово име днес се провежда ежегоден национален ученически журналистически конкурс в Разград.
През 1866 – 1867 г. Икономови се преместват в Русе за около 5 години, вероятно поради недоволството на турската власт от свободолюбивите идеи на двамата учители.
Правнучката Теменуга Иванова произнася слово по време на журналистическия конкурс за ученици „Григор Попов” в Разград.
Шестото десетилетие на века е времето на четническото движение и семейството не остава встрани от революционния подем на българите. Правнучката Теменуга Иванова разказва как в тяхната къща в Разград са се укривали четници. Днес сградата е превърната в музей. На едната стена има малък отвор, през който отвътре са наблюдавали дали идват турците. А отзад през малка порта в глуха уличка са се измъквали бунтовниците.
Предполага се, че от този период е най-любопитният момент в творческата дейност на видната българка. Преди няколко години е открит ръкопис на стихотворение, останал върху издание от 1874 г., подписано от Станка Николица Спасо – Еленина:
ПРЕДУСЕЩАНИЕ
Войводу
Падна есенес звезда;
но сърцето ми те чака.
Ох, прогни ли в железа
ил те майчица оплака?
Смертом смерте ми каза
китка момина сълза…
С. Н. С. – Еленина
Стихотворението е поднесено като дарствен надпис върху гърба на титулната страница на книгата “Историческо обозрение на България” от Г. Бобриков, издадена от Л. Каравелов през 1874 г. Но историята или миговете, които са го породили, остават тайна. Според един от сродниците на поетесата, стиховете са посветени на Никола Войводов, известен като Войводата, който през 1867 г. завладява кораба “Германия” заедно с помощника си Цвятко Павлович и загива в сражение с Мидхад паша. А Георги Тахов през 1983 г. пише в статия за поетесата, че тогава в Разградско е действал войводата Пейо Буюкли. Едно е ясно –
тя е искала да отнесе тайната със себе си.
А нежните редове са един от първите примери за модерен български стих.
Дали е писала и други стихове, остава загадка. Предполага се, че в огромния архив на сина й Григор Попов, който е изгорен от комунистическата власт през 1944 г., може би е имало и нейни творби.
Преводаческата дейност и първият стих на Станка Николица остават в младостта й. Останалите години от живота си тя избира да посвети на децата, на дома и просвещението на жените.
Умира през 1920 г., на 85 години. Безспорно е, че нейните виждания за просветената жена са били в основата на всеки избор, който е правила. Днес фигурата й, дори и малко позабравена, буди размисъл и възхищение. Скромният принос на Станка – Николица Спасо – Еленина на полето на литературата и девическото образование печели последователи за най-важното израстване в живота на българите – това на личността.
–-
В статията са използвани материали от сборника „Книга за Станка Николица Спасо – Еленина” и „Никола Икономов и духовно-просветният живот на Разград през XIX в.”, Иван Радев, както и семейни спомени на Теменуга Иванова и Венета Василева.
0 Коментара