За Мира, индийска принцеса и мистична поетеса, научих в период на пауза между лакомията си за пакости и лакомията си за лакомства. Те при мен циклично се редуват – отначало си мислех, че в релация с възрастта ми, но не, не е така…
Аз съм жена с апетити, с много и противоречиви желания. Откак се помня, се уча да не им робувам. Но и не си отказвам нищо – смятам, че вкусните “неща от живота” ни принадлежат по право. Към онова, което не е “мое” по естество, не изпитвам скомина – нямам ли нужда от него, го забравям. Вярвам, че идваме на този свят, за да развием максимално добре поне един свой аспект, най-автентичния. Ако се втурнем едновременно във всички посоки (следвайки обикновено чужди желания), ще се разпилеем и обезсилим. Вслушвам се в индийците за прераждането – и ми се струва, че в предишни животи съм преяла с онова, за което днес не съм гладна…
Мира (Meera Bai) живее през XV век в Раджастан. Била гладна за любов и мистика – имала дързостта да обяви, че неин любим и съпруг е хиндуисткият бог Кришна. Дръзнала също да не умре като вдовица, след като родителите й я омъжили за съседен принц и той паднал в битка. Роднините й много пъти пробвали да я отровят, но тя все така танцувала по улиците и пишела песни в чест на Кришна. Превърнала се във вид светица – предвестник на феминизма по тия места…
Когато една жена има моята природа на ловец,
тя се доверява на живота, че винаги ще има с какво да я нахрани. Както гората храни обитателите си – животни и ловци, така и светът съществува, за да ни храни – това е част от божественото ни право да сме живи. В същото време храненето е въпрос и на отговорност – не бива да се лакомим излишно. В природата е оправдано да вземеш точно толкова, колкото можеш да изядеш, и нито грам повече. Проблемът на модерността е, че хората все повече нямаме спирачки в консумацията, пилеем с лека ръка и често нищичко не даваме в замяна…
Мира Алфаса или “Майка Мира” е първият западен човек, признат на Изток за индийски гуру. Еврейка по кръв, потомка на турчин и египтянка, парижанка, сподвижничка на скулптора Роден, тя е родена през 1878 г. и живее почти век. Гладна за трансформация, основава ашрама в Пондичери след срещата си с Шри Ауробиндо. По време на нейните даршани (лечебни сеанси) посетителите един след друг полагат глави в скута й. “Майката” обгръща с пръсти слепоочията им и медитира със затворени очи, докато непрекъснато преглъща – сякаш изяжда горчилката и болката у човека пред себе си. Така ни учи да изяждаме лошото с доброто, да не се защитаваме нито от едното, нито от другото, да оставим всичко да мине през нас като през сито. Преглъщането й напомня за нейната сила…
Нашата сила е абсолютно същата – да не се отказваме от нищо: лакомство и пакост, екстаз и болка, мощ и немощ. Всички те ще минат през нас и ние ще минем през тях. Затова няма нужда да се спасяваме. Вече сме спасени.
0 Коментара