Женската глутница

Вятърът вдига прахоляк, върти стари хартии, сламки и аромат на лятно море, хвърля се с виковете на чайките и донесени неизвестно откъде звуци на кръчмарски оркестър…

На спирката се изсипва група млади жени — високи, дългокраки, загорели… Ароматът на море се удавя в скъпа козметика. Очевидно лошото време не ги вълнува, защото смеховете им заглушават всичко. Лицата им са с блестящи погледи, прекалено гримирани за светлия ден (сигурио няма да се връщат до вечерта)… От телата им, от усмивките, от шума или думите температурата се покачва с няколко градуса.

– Погледни го стареца, кубето му се бели!

Нещастният, младеещ се петдесетгодишен мъж се изчервява до корена на несъществуващата си коса и му се ще да потъне в земята. А смехът на момичетата го притиска, притиска. Висок и някак си яростен смях. Човекът се обръща и бързо се отдалечава от спирката, почти подтичвайки, като
стиска в ръце панамената си шапка — прследван от кикот и двусмислени забележки.

В автобуса женската „глутница“ заема последната седалка. Не, не случайно ми хрчмва това сравнение. Струва ми се, че именно в тяхната множественост се крие агресивната им „свобода“. Те не се разделят нито за миг дори в автобуса — никоя от тях не може да поеме сама отговорност за собствените си действия. Само заедно те се чувствуват сигурни и безнаказани. Действието на едната поражда вълна от повторения, по-точно — от многобройно повторение на едно и също, почти без въображение, почти без вариации.

Погледнати поотделно, това са съвсем обикновени млади жени. Две от тях дори женени, ако съдим по халките им. При внимателно вглеждане си личи, че са вече в годините, когато всеки ден оставя следи покрай почернелите скули. Жени около и след 30-те.

Странни метаморфози се извършват с човека извън дома му. Доста е писано за мъжете в командировка, за мъжете на курорт, за мъжете в санаториум. Свикнали сме да ги гледаме с недоверие, нещо повече, като евентуална заплаха за морала ни… И много рядко си спомняме за жените.

„Едно време — казваше баба ми, — когато се оженеше мома за другоселец, песен й изкарвахме. А сега — той от Силистра, тя от Сандански, пък живеят в Пловдив. Ни родата си знаят, ни съседите… Обърка се светът!“

Светът край нас се разшири, познанствата ни се определят от служебните ангажименти и от порасналите лични потребности. Но заедно с опияняващото чувство за свобода се появи и

бъркотията между свобода, освободеност и дори разпасаност

Да носиш отговорност сам за себе си, често се оказва непосилна тежест.

Имах една колежка, страшно мила и скромна жена, прекрасна домакиня. В къщата й всичко светеше, от работа тичаше с мрежите да сготви, да направи десерт… Пестеше — от нея винаги можеш да разбереш къде чушките са по-евтини с една стотинка.

Когато тръгнахме заедно в командировка, тя се оплакваше, че цялата предишна вечер е готвила ядене за три дни — „да имат нещо вкусничко мъжете ми“.

Аз, честно казано, си рекох: „Ама каква скука ме очаква! Добре че си взех книга.“ Във влака гледах през прозореца мяркащите се къщи и си мислех, че моите пак ще я карат на сандвичи.

Привечер, уморени от тежкия ден, се прибрахме в хотела. И настъпи преображението!

Моята тиха и скромна колежка просто се „излюпи“. С омагьосващо сини очи, с разлетяна небрежно коса, със свръхмодерна рокля — истинска светска лъвица.

— Да вървим да живеем! — каза тя.

Не съм против модерните дрехи, против грима, против „женското“ кафе и женските разговори, против правото на жената да се чувствува добре и сама. Но не вярвам в приказката за жабешката кожа и неземната красавица.

Започвам да се питам — все пак коя е същността на такава жена? Нейната

покорна, всекидневна „служба“ на семейството

или тайнственият блясък на това „да живеем“, предназначено за чуждите. Откъде се взема такова яростно противопоставяне на света на семейството срещу света на отделната личност; защо именно тези жени се чувствуват ограбени от „бита“, оплакват се от всекидневието си? Нали обикновено те искат пълно покорство от собствените си мъже — не обич, не съгласие, не разумно разбирателство, а покорство!

„Дай парите от заплатата, по десет стотинки за баничка (аз и толкова не си позволявам), петдесет стотинки за стола, един лев — да купиш лук и марули…“ И после страшен семеен скандал за откритите пет лева в джобчето на портфейла — „фонд: и аз съм човек“…

С аргумента — аз не си позволявам нищо такова. Аз съм робинята в тази къща! А защо?

Нима нашето семейно щастие ще стане по-уязвимо, ако вместо „летни курортни любови“ и празнични командировъчни вакханалии живеем всеки ден интересно — с наши лични приятелства, истински женски интереси, любима работа, човешки проблеми.

…Глутницата съвсем не е място за обмяна на мисли. Там като правило за нищо не се говори. Най-разпространеното оправдание е, че сериозните теми не са почивка — почивката това е разтоварване!

И започва едно разтоварване от мисли, морални задръжки и възпитание — не ти е работа! Мярката за освободеност се оказва сексът.

По подобие на мъжете „гларуси“ се появиха жени „чайки“.

В оценката на качествата им влизат бройките на сексуалните партньори, възрастта и националността им (морската мода е на чужденците), та дори и марката на автомобила, който карат.

После… После идва отрезвяването, съжалението, страхът да не би да са те познали, да не би да се разбере… Срещнах случайно една такава „чайка“ на друго място, в друга обстановка. Изглеждаше скромна и приветлива, колегите й я обичаха, намираха я за мила, възпитана и порядъчна жена… И тя си беше такава! С изключение на тези двайсет дни.

— Това е всичкото, което съм си позволила в живота. И сега съжалявам жестоко. Има неща. които човек никога не може да забрави… Понякога ми се ще да се изстържа до кости, за да залича това море от себе си, а не мога.

Автобусът се тръсва, изважда ме от сънливото вцепенение, разтваря с пръхтене врати и на мокрия асфалт се изсипват рокли, крака и усмивки. Все пак времето се разваля. Момичетата в плътна купчина се отправят към кафенето — програмата за завладяването на курорта се променя. Пред вратата, все така шумни, те се спират и се скупчват една до друга.

Дожалява ми за тях. Може би кресливият им смях е само напрегнато зъбене на непривичното. Дали пък „глутницата“ не лекуваше дори с анонимното си единение липсата на самочувствие и неумението да съществуваш лице в лице със самия себе си.

…Когато се приближавам, забелязвам, че момичетата притеснено броят стотинките си. Кафенето е доста висока категория…