Татко, ожени се за мен!

Преди да го завладее равнодушието, дълго бе вкусвал от горчилката на човек, който живее без детето си. От брака, който бе прокретал едва-едва, му бе останала една дъщеря. Сега тя навършваше осем години. Когато се раздели със съпругата си, детето бе на четири.

Отначало, срещите му с детето бяха редовни. В къщи не го допускаха. Разхождаха се, ако времето бе сухо, или пък обикаляха сладкарниците, ако валеше. После постепенно срещите с Яна започнаха да оредяват: детето заболяло, било неразположено или нещо друго. Не виждаше умисъл, със съпругата си не бяха станали врагове, макар и да не бяха приятели. Но срещите още повече се разреждаха. Обмисли всичко и тогава поиска обяснение. Казаха му, че подозренията му са основателни, но че той е длъжен да прояви разбиране. Да помисли за детето — то не бива така дълго да се разпъва между двамата. Ставала замислена, ходела като унесена, играчките не я интересували, отбягвала връстниците си. Не могат да му забранят да я вижда, това си е негово право.

Но нека поне сега прояви великодушие и да… изчезне.

Нека помогне на Яна да го забрави. Не, той ще си остане добрият татко, но да не се мярка…

***

Загрижеността на обществото ни към разводите не е просто делничен хуманен реверанс за утешение на хората, претърпели неуспех в брачното съжителство. Ако ние се стараем да изучим и посочим пътищата, по които разводите могат да се избягнат, то е преди всичко, защото освен личните трагедии всяка раздяла оставя след себе си по едно непълно семейство. И по силата на съществуващата законодателна инерция в него най-често отсъствува бащата. Именно той се „оказва“ най-временната и като че ли най-лесно заменимата частица в семейния механизъм, човекът, който си отива, родителят, с който той може, но и също така не е невъзможно да съществува.

Може ли наистина обаче? Толкова ли незабележимо и безвредно за множеството семейни и родителски функции е отсъствието на мъжа? В състояние ли е майката — най-грижовната и най- всеотдайната — да го замести, да се нагърби с ролята и поеме задълженията му, да запълни празнотата на неговото влияние?

Отговорите на тези въпроси са сложни и многозначни. Но някои от последствията от липсата на баща в семейството са повече от очевидни. Доказано е, че непълното семейство изпитва материални трудности — въпреки заплатата на майката, социалнитесоциалните помощи и издръжката (тя съвсем не е равна на татковата заплата).

Не са по-малко и възпитателните затруднения: няма я равнодействащата двупосочност на възпитателните влияния, които, колкото и да контрастират (става дума за евентуалните противоречия във възгледите на родителите, несъвпаденията в „моделите“, които те проповядват), създават пълнотата на семейния психоклимат.

Колкото и неблагоприятно от гледна точка на съпружеската хармония да е взаиморазбирането между родителите, трудно е да се подбере по-подходяща (не по организация, а по емоционална близост) среда, където детето толкова пълноценно да наблюдава и да участвува в цялото разнообразие на човешките контакти, да вникне по-задълбочено в смисъла на техните етични изисквания.

Не закъсняват и психотравмите, макар че те могат да са умело маскирани. Дори ако малчуганът не започне да се напикава нощем, да заеква, да се учи лошо, ако никога не пристъпи прага на детската педагогическа стая или кабинета на психиатъра, ако в поведението му не се прояви нищо обезпокояващо, което да ни тласне към бърза намеса — все едно, отсъствието на бащата в неговото духовно формиране

ще е нарязало живота му на части,

които никоя вълшебна вода не ще може да слепи в едно цяло. Вече възмъжал — като родител, като съпруг и човек, той винаги ще компенсира, ще плаща дан на обеднелите и неверните си представи за семейството, ще му бъде непозната същността на взаимоотношенията между половете.

Самотната майка (лично аз не споделям подобен израз) също ще се старае да компенсира липсата на бащата. Но понякога нейното старание ще върви по линията на свръхзагрижеността, на опекунството, което може постепенно да анулира всяка детска самоинициатива. Затова „синдромът на орлицата“ в случая не обозначава възпятата във всички времена сила на майчиното чувство, а напомня за голготата на онези деца, които непрекъснато ги пазят от въображаеми опасности, до втръсване им повтарят, че трябва да бъдат признателни за грижите, и жертвите, денонощно и ежеминутно ги подмятат между ада на наказанията и рая на милувките. (Впрочем твърде скоро всичко добива горчивия вкус на враждебността.)

Детето обикновено расте слабо и вяло, пасивно и отсъствуващо, в мислите му мястото на майката все по-трайно заема идеализирания образ на таткото. С него то „разговаря“, нему се „оплаква“, на него „доверява“ най-съкровеното, стреми се да му „подражава“.

И понеже нищо в действителност няма, лесно можете да си представите каква бездна от опасности причаква подрастващата личност, с каква цена може да заплати бягството си от реалните отношения с реалните хора.

Колкото по-невръстно е детето, когато бащата напусне дома, толкова по-сериозни са последствията. Дори „простото“ присъствие на таткото е незаменим фактор за възпитанието.

Мъжете по-лесно създават привички за дисциплинираност

(не дресиране, а вътрешна организираност) у децата, особено при момчетата. Израсналите без бащи деца имат по-ниско самочувствие, но са с повишена тревожност, по-често у тях „надигат глава“ невротичните реакции. По-трудно общуват с връстниците си. Учат се по-лошо. Рядко са с правилно развито самочувствие. Вътрешната си слабост и неувереност смятат, че покриват с неадекватно груби, неочаквано заядливи, несправедливо жестоки реакции. Отговорността у бащата влияе положително за изграждането на аналогично качество у момчетата и момичетата. (Майката влияе предимно на момичетата.)

Но как „бившият“ баща да влияе, как да прояви своята отговорност, как да създава привички и да предава опита си? От разстояние, по телефона, чрез писма? Едва ли. Защото нищо не може да замени живото общуване. Добрите намерения, просълзяванията и голословните декларации са безсилни. Възпитателните „акции“ два три пъти в месеца (в най-добрия случай), двете седмици през лятната ваканция са недостатъчни да формират характера, да ориентират родителя в криволиците на личностното съзряване.

Ние не анатемосваме сляпо разводите. Знаем, че понякога те са по-малката злина. Но как да си обясним следния парадокс: обявявайки децата за главния ни капитал, а тяхното душевно здраве — за наша първостепенна грижа, ние в същото време се съгласяваме да живеем без децата си, обръщаме гръб на разумното сътрудничество, пренебрегваме съзнателното родителство. Забравяме, че

дори бракът да се разпадне, семейството трябва да се съхрани

Пропускаме, че в името на децата си сме длъжни винаги да останем техни родители, дори ако междувременно вече сме бивши съпрузи. Не искаме да помним, че бъдещото благополучие на подрастващите не бива да се гради върху днешните ни лични неблагополучия и неуредици, разочарования и огорчения, горести и ожесточения.

Кажете ми: много ли примери можете да ми дадете за съпрузи, които след развода са успели да съхранят и продължат своя възпитателен диалог? Познавате ли „бивши“ бащи, които имат у дома си специално обособен кът (размерите и комфортът нямат значение!), където детето им може да отседне за няколко дни, пък и дори да си почине след изморителната разходка из парковете? Не се ли наслушахте на твърдения, че наред с отслабването на мъжкото начало в брака, вследствие на еманципацията, ще отслабне и бащиното начало в семейството. Не се ли начетохте на мнения, че това било положителен процес възстановявала се природната справедливост, в обществото ролята на бащата била доста преувеличена? Не сте ли срещали някогашни татковци, които са се уморили от унизителни борби за правото да се срещат с детето си и да участвуват в неговия живот, и които са махнали примирено ръка, укрепвайки в себе си противоестественото за бащинството им убеждение: „Какво пък, отървах се от грижи!“? Не са ли ви разказвали за съпрузи, които се страхуват да имат много деца, защото знаят, че така или иначе при развод ще останат при майката, а те ще бъдат принудени да им плащат издръжката? Помислете си:

не лишаваме ли мъжете от най-мъжкото им качество — бащинството,

като го свеждаме само до изискването да подкрепят чрез телеграфически записи най-скъпото си? Не познавате ли жени, които с лекомислено спокойствие разсъждават за развода и понеже са убедени, че децата ще бъдат техни, не са склонни към никакви отстъпки в съпружеския живот, мъже, които не се възпротивяват срещу разпадането на брака, защото помнят: след това няма да имат особени проблеми да сключат втори — нали са без „товар“?

Питам: докога ще съзнаваме нравствените и социалните последици от бащинството след развода, но ще продължаваме сляпо да „режем“ семейството на две? Кога най-сетне ще проумеем, че не всеки съпруг е некадърник като човек и изверг като родител, независимо че не е могъл да избегне разпадането на брака? Кога най-после равните родителски права и задължения ще престанат да бъдат само благопожелание в Семейния кодекс, а ще се превърнат в неотменимо морално верую на всеки? Дори ако се налага на първо време да си помогнем с Наказателния кодекс, дори ако трябва да дамгосаме някоя самозабравила се майка. (Та нали винаги, когато с нейното дете нещо се случи, ние мигом намираме „обяснението“ — израснало е без баща! Но невинна ли е или по-точно — невиновна ли е майката?) Със съдбата на колко педагогически занемарени деца трябва да се сблъскаме, за да започнем да изискваме (и да контролираме, разбира се!) равната родителска отговорност? Кога ли „качеството“ на възпитанието на нашите дъщери и синове, независимо от това, живеем ли в един дом или не, ще стане важна точка от обществената ни характеристика като личности? Ще намерят ли в края на краищата в съдебните зали, а още по-добре и преди това, своето достойно място психолозите — нека и те да си кажат компетентната дума: кой и какво може да „даде“ на децата си като човек, какъв заряд от нравственост носи в себе си. Защото, съгласете се, мотивите и вината за развода сигурно са персонални, но те не са задължително в пряка връзка с духовното богатство, свързващо всеки родител с децата, със „сумата“ от уменията му да общува с тях.

Нека бъда разбран правилно: не пледирам за другата крайност децата вече да се присъждат (каква ирония!) само на бащите им. Но ми се иска да извикам, колкото и да не обичам патоса: дайте възможност на мъжете да останат бащи, не се страхувайте от силата на чувствата им, децата притежават способността да обичат и двама ни!

***

…Дойде при мен в редакцията. Беше получил писмо. След толкова време. С неуверен почерк зелената химикалка бе изписала: „Татко, ожени се за мен!“ И не желанието, а обръщението го задавяше. Имаше нещо, което не фигурираше в словесната памет, но затова пък паметта на чувствата го пазеше: беше татко. Някой също помнеше това и му напомняше, будеше го от самоналожената хипноза на обстоятелствата. Някой, който имаше трошички несретен опит, му подсказваше, че не обстоятелствата правят човека.

Той никого не обвиняваше. Самообвиняваше се…