.jpg)
Според класификацията на Марк МакКриндъл, австралийски социолог, съм от поколението Y – родените между 1980 и 1994 г. Tрудно ми е обаче да си намеря място в таблиците на изследователите, тъй като съм прекарала първите седем в социализъм, тийнейджърството си – в нещо като преход, а втората половина на 20-те си години – в охулвана форма на капитализъм. Ако си раснал в толкова мултиидеологически климат, можеш да се окажеш гъвкав за характеристики. Както и да се отегчиш преждевременно от драматизма, с който от всяко едно поколение се очаква да се отличи или да се изложи, или да остави нещо много важно след себе си – поне една синя боя за коса. Форма на общуване, форма на бунт.
Относно предъвканата тема за информационните пропасти между поколенията, имам такива и с офкащите от новите технологии бейбибумъри, и с тотално смартфонизираните. Нито един градски бар без Wi-Fi не си заслужава висенето. Но все още
откривам пясък между страниците на книгите си,
след като съм прекарала дни на морето без никаква дигитална връзка с тоя свят.
Попила съм и лустросаната истерия по американската мечта, и далеч по-умерената възхвала на Запада. Някои от героите ми от прехода станаха клонинги на системата, срещу която лаеха, и се научих да преремонтирам нагласите си и да не избързвам с оценките. Хиперболи мога да дам само за най-простичките неща – като случайна среща с любим приятел, следа от която оставят две-три празни стъклени бутилки от бира на първите срещнати стълби. Ако бяха кенчета, щяхме да си ги хвърлим. Рециклирането, клошарите – мислим в движение за всичко, което ни заобикаля, но сме се отказали да оправяме света. Така че съм по-скоро от поколението
„Търся самотен остров за отбрана компания“.
Съществува такава група хора, които започват 30-те си години с тотална смяна на ценностите. Имали сме късмет да намерим „работа по специалността“ още като студенти и да я заобичаме. Но заради кризата, размиващото се качество, концентрирането на задължения за трима служители в един предишният ентусиазъм за суперкариера е заменен от ирония към хората, които са се вкопчили в затлъстяващата си службица. За да не им я вземе току-що дипломиралото се оплаквано поколение. Ние можем да си тръгнем от всеки офис, в който смятаме, че сме дали всичко. Все още имаме време да сме поне тихи пънкари. Не сме прекалено млади, за да клякаме пред амбициите си. Не сме близо до старостта, за да сме самодоволни авторитети, които векуват на постовете си. Не искаме да вземаме пари за скатаване.Даваме си сметка колко още имаме да учим.
Умберто Еко има прекрасно есе, посветено на афоризма, че сме джуджета на раменете на великани – и ако можем да виждаме по-далеч, не е заради нашите сили, а заради това, че седим върху тях. Афоризмът е приписван и на Бернар от ШартЪр, френския философ от XII в., но Еко го открива още у римския граматик Присциан. И така нататък. Въпросът е, че това изказване е подето от всички, които са искали да кажат или направят нещо по-ново и яко от дедите си, но в крайна сметка осъзнават тяхната пленителна роля на вдъхновители.
Днес такива джуджета не се намират навсякъде,
но през последните две години срещнах десетки, които преди да разкажат за себе си,разказват за тези, на които се възхищават.
Инди музиканти, които проправят път на съвсем чужда на попфолка култура. Сияещи доброволци, които ги е грижа за бездомници, болни и горящи гори. Пораснали деца, които искат и могат да бъдат адекватни учители. За да не придобие това изброяване аристократичен оттенък, срещнах и страшни пичове, които оставят силни примери дори само със скромността, с която говорят. И сто пъти повече разбирачи от всичко това, които, вместо да се огледат в каузите на връстниците си, искат да заемат мястото на бившите нови. Повече с натякване, отколкото с правене.
Най-повтарящата се тема сега е как така наречените млади са изправени пред геронтокрацията на все по-свиващия се пазар на труда. Принудени са да работят за мизерни заплати или за никакви. Ужасно е и обезверяващо.
Старостта обаче не е само възраст, а отказ
да се разпарчетосаш за мечтите си заради нетърпението да получаваш най-добрите пари веднага след шумното парти за дипломирането.
Всяко поколение увяхва от собственото си размахване на пръст. Ролята на неоправдано дете на времето те превръща в преждевременно узрял плод, който се търкулва в общата паника от това, че непременно трябва да се добуташ до някакъв връх. При условие че има още толкова рамене, от които не си хвърлил око на света.
0 Коментара