Баба

Роднинско девойче разпалено ми обяснява как иска да учи астрономия и да работи за НАСА. Можеш да станеш каквото поискаш, казвам убедено аз, а майка й полушеговито, но с онзи стоманен поглед ме репликира: Не й пълни главата с глупости. Каква астрономия? Знаеш ли колко е трудно това? Мъжка работа! Да си наляга парцалите и да учи математика, че ще й трябва, като запише икономика. После – счетоводител. Ще си уреди живота и ще си гледа децата спокойно.

Премълчавам тактично, но съвсем нетактично си мисля, че такива майки са по-вредни и от най-големите сексисти. Понечвам да дам примери за силни жени. Историята изобилства от такива, но се сещам, че примерът е много по-близко до нас. В семейството. Баба.

Баба е родена две години преди началото на XX век. Толкова екзотично ми звучеше навремето 1898-а! На дванадесет години баба останала кръгло сираче. Чичо й я взема в дома си, но за кратко. Почти веднага започва да я праща по богаташките къщи слугинче. Да си изкарва хляба, че бедни били годините, а чичото ни имоти, ни пари, ни нищо нямал. 12 години баба ми чистела богаташките къщи, премитала чифликчийските дворове, жънала житото им, гледала животните.

Работела от тъмно до тъмно срещу храна и подслон.

Нямала време да обикаля седянките, нямала пари да си купи купешка прежда, чеиз да си спретне, нито дори да си помечтае някой да я иска. Че кой на село ще вземе мома без зестра? Пък била красива – с дебела руса плитка, дълбоки сини очи и две дълбоки трапчинки на бузите. Харесвали я младежите, но никой не се престрашил да я иска за булка. Нея – слугинята, беднячката.

Родът на дядо ми е богаташки. Баща му – бивш кмет и настоящ едър земевладелец. Нивите му – ниви, стадата му – стада. Да им завидиш. Само дето единственият син бил нефелен. Като бебе прекарал детски паралич, дядо ми имаше увреждания на крайниците и на говора. До дълбока старост изглеждаше като беззащитно, загубило се детенце – винаги неориентиран в пространството, провлачваше десния си крак и се опитваше да каже нещо на неговия си, почти неразбираем език.

Не знам на кого и кога му е хрумнало да сватоса баба и дядо. Тя ми казваше, че са я оженили насила и много, много е плакала, и никак не е искала, и мислела да се хвърли от скалата.

Опитвала съм се да си представя какво е да те обрекат на мъж, когото другите приравняват на селския идиот, ако и да е от знатен род.

Опитвала съм се да разигравам други сценарии и  други избори. Нали винаги имаш поне два пътя? Опитвала съм се да си представям какво ли си е мислела баба ми в деня на сватбата. Не мога. Понякога нещата се случват, защото е трябвало да се случат. Баба казва, че била вече стара мома и ако не се била оженила, никой нямало повече да я иска. Дядо ми, с три години по-малък от нея, бил единствената възможност да избяга от съжалението на хората. Съжалението и пренебрежението, които били станали единствените емоции, които другите й дарявали. Приказките обикновено завършват със сватбата. Три дни яли, пили и се веселили. Е, в конкретния случай веселбата не била за булката и тя едва ли се е чувствала като в край на приказка. Но всъщност

приказката на баба ми започва от сватбата

Младата невеста попаднала в едно абсолютно патриархално семейство, в което никой не смеел да седне на масата, преди господарят на къщата да седне. Той получавал най-хубавата част от кокошката и най-мекото от хляба, жена му стояла край него със сведен поглед и предугаждала всеки негов каприз.

Нямам представа какво и кога са си казали снахата и свекъра, но скоро той усетил, че младата булка е не само хубава, но знае всичко за чифлишката работа. Знае кога е най-добре да се повикат ратаите, знае как да се запази добре ожънатото жито, така щото да му вземеш най-добрата цена, знаела как да спазари работниците изгодно, на кого каква отплата му се полага, кого да поощри, кого да скастри. Първа ставала баба ми, дали по навик, дали от дълг, последна си лягала. Не била дип най-добрата готвачка, но гладни ратаите не стояли. Постепенно натрупала уважението им и когато имали проблеми, първо на младата булка го споделяли. Тя, нали години наред е била като тях, бързо разпознавала шмекерлъците и скоро всички разбрали, че няма смисъл да се мъчат да я лъжат. Вероятно свекърът й е мислел прагматично и е започнал да обучава снаха си с идеята, че някой трябва да се погрижи за имотите, когато той грохне. Вероятно не е била симпатия от пръв поглед.

Но скоро баба ми е станала абсолютната господарка на дома.

Междувременно успяла да роди 4 деца, последното от които, баща ми, на 33 години. Той ми е разказвал колко безкомпромисно строга е била баба, колко тежка е била ръката й и как не се е притеснявала да използва шамарите като основен метод на възпитание. Знам, знам, недопустимо е от днешна гледна точка. Но за онези времена, струва ми се, не е било нищо необичайно. Със смъртта на свекърите баба станала единствената господарка на дома. И това също не е краят на приказката.

Когато първородното й дете и единствена дъщеря казала, че иска да се ожени, баба не харесала хич бъдещия зет. Но дала благословията си. Дали това е бил емоционално признание на обичта, която баба така и не познала напълно? Лично аз предпочитам да вярвам, че е така. Въпреки своята строгост и железен нрав, като всяка жена баба е разпознавала любовта. Вероятно се е умилила, но леля се оженила за избраника си и се изместила в близкото село. С тримата си синове баба е подходила почти по същия начин: благословила е избора им и никога не е дала да се разбере, коя снаха й е любима.

Първият от двамата синове на леля повторил съдбата на дядо ми и заболял от полиомиелит. Никой в рода не помни баба да е реагирала на новината. Първите спомени на баща ми за нея разстроена и обляна в сълзи били, когато след няколко години леля ми си е отишла бързо от рак. Междувременно всичките имоти на семейството преминават под управление на държавата. Семейството е заклеймено като кулашко и само увлеченията на единия брат по ремсистките идеи спасяват репутацията на фамилията.

Когато баща ми се заженил, баба ми го извикала с майка ми и им казала: от утре започвате да събирате двете си заплати, за да си построите къща. Аз пари нямам, но гладни няма да ви оставя. След десетина години, малко преди да се родя аз, родителите ми се изместили в собствен дом. Баба отишла с тях.

Моите спомени за баба са свързани с една голяма ракла, в която винаги имаше бонбони. Когато родителите ми се караха, тя ме викаше в стаята си и ми казваше: Поплачи си тук тайно. Жената винаги трябва да плаче тайно и после да си подслади живота. Защото

ако сама не си го направиш сладък, никой няма да ти помогне.

И да знаеш още: Никога никой да не знае колко ти е зле. Червата да ти се влачат, ще ги заметнеш и  ще кажеш – поясът ми се е разпасал. Сами сме на този свят – и в хубаво, и в лошо. После отиваше да търси дядо и нежно го хващаше за ръката, че да не се спъне по стъпалата. А сините й очи се усмихваха. Малко преди да умре, баба ми каза: Хубав живот имах с дядо ти. Дядо си отиде 3 години след нея.