Всичко, което може да се случи между две секунди

„Книга за миговете, за всичко, което може да се случи между две съседни секунди. За чувствата, които приглушават нюансите си заедно със слънчевата светлина, пълзяща по стената в топъл следобед. За ярките, макар и понякога неосъзнати прозрения. За острите безпричинни чувства, след които всичко се променя, макар че нищо не се е случило“. Така описва книгата с разкази на Иванка Могилска редакторът на „Тая земя, оная земя“ Мария Донева.

Иванка вече има две поетични книги – „ДНК“ и „Иначе казано“ и два романа – „Места за загубване“ и „Внезапни улици“. „Тая земя, оная земя“ е първият й сборник с разкази, вдъхновени от желанието на човека да пътува по света и от способността му да пътешества мислено из съществуващи и несъществуащи места, докато се занимава с обичайните си ежедневни дейности. Това са два начина на странстване, които правят живота по-богат, по-смислен и ни помагат да се справим със самотата, неудовлетвореността, страховете и тъгите си.

Формулата на разказите е: обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него. Разкази на ръба между ежедневното и магичното, топли, туптящи, живи, с въздействие, което бавно отшумява в читателя.

Художник на сборника е Кирил Златков.

Премиерата на книгата е на 11 май в 18,30 ч. в галерия „Кредо Бонум“.

Анна Сергеевна

(разказ из сборника на Иванка Могилска „Тая земя, оная земя“)

Когато мъжът на Анна Сергеевна – Владимир – й изневери, тя го прие нормално. Първо се вцепени, после се разсмя, после започна да го обижда. След това сълзите размазаха грима й, хвърли по него купчината бележки с неплатени сметки за месеца, солницата и салфетника, най-накрая седна на кухненския под, облегнала гръб на шкафа и се разплака истински.

Самият Владимир през цялото време стоеше с увиснали покрай тялото ръце, мигаше, опитваше се да я прекъсне, да обясни, снишаваше се или се накланяше, за да не го удари някой летящ предмет и чакаше жена му да утихне. Понеже това не се случи в следващите десет минути, а той бързаше за работа, се престраши. Приближи се към нея, клекна и се опита да я прегърне. Тя уж му се остави, даже спря да плаче, но миг след това го обсипа с удари и захлипа отново. Владимир понесе ударите, без да се дърпа. Само я стисна толкова силно в прегръдките си, че Анна Сергеевна си спомни как, когато правеше това преди, тя му викаше през смях „Ще счупиш жената!“. Затова преглътна малко сълзи, сополи и разтекла се спирала и проплака: „Счупи жената.“ После той наистина трябваше да тръгне за работа и оставиха обясненията за вечерта.

Вечерта, и през следващите дни, Анна Сергеевна продължи да приема нещата все така нормално. Само дето вече не носеше грим. Мъжът й неколкократно се опита да й обясни, че е станало недоразумение, че я обича, че съжалява и не иска да я напуска. Тя уж го чуваше, успокояваше се, но щом той тръгнеше за работа, започваше да й се привижда Владимир, обгърнат от женски ръце. Струваше й се, че го зърва по телевизията, докато гледа някакъв репортаж, как ходи с накипрена кокона по улицата зад репортера. Гасеше телевизора, излизаше навън и обикаляше града, за да намери покой и да се опита да помисли. Но всъщност бродеше, за да ги срещне – него и нея, тази жена, с която той се кълнеше, че е бил само веднъж и не иска, и няма да бъде никога повече. Явно не го познаваше тя своя Владимир, от когото силно се впечатляваше в началото, но с когото малко по малко беше свикнала после. Любовта й беше станала такава – адаптирана. Сега обаче, в дните след изневярата, й се струваше, че никога не е спирала да го обича и че чувството й се е засилвало с всеки изминат ден, само дето той не е успял да оцени тази мощ на любовта. Или още по-лошо, усетил я е и се е уплашил.

Разказа историята на всичките си приятелки. Получи съчувствие, успокоение и внимателно отношение, които я накараха да се почувства добре. Получи и няколко уж трезви съвета, които отхвърли веднага като неприемливи. Най-странното е, че някои от тях идваха от приятелки, които бяха преживели изневяра или се бяха разделили със съпрузите си по тази причина. Но Анна Сергеевна нямаше време и сили да разсъждава върху това несъответствие.

Дните минаваха. Тя отслабна, придоби просветлен и измъчен вид. С мъжа й водеха все едни и същи разговори. И двамата бяха изтощени, отчаяни. Не виждаха никакъв изход. След две седмици Владимир спря да й повтаря обясненията и клетвите си. Снишаваше се автоматично, за да избегне летящите предмети и вече не я стискаше в прегръдките си. Всичко това Анна Сергеевна прие като доказателство, че любовта му си е отишла и те нямат бъдеще заедно. От време на време все пак му подхвърляше заядливи реплики, колкото да го вбеси, да го накара да си изпусне нервите, да я обсипе с обиди и обвинения, и после да се защура гневен, омерзен и нещастен из къщата. Той си знаеше, че е виновен, но почваше да се пита чак толкова виновен ли беше. И ако е така, не е ли по-добре да поеме мъжки последствията от грешката си и да си тръгне.

Може би щеше да го направи, ако не се чувстваше отговорен за Анна Сергеевна, която от ден на ден ставаше все по-слаба, чувстваше се все по-нещастна, влюбена и неразбрана. И дори не беше Сергеевна, а просто Анна, но от деня, в който разбра за неговото предателство, мислено се наричаше така, защото й харесваше да се чувства като героиня от руски роман.

Последното Владимир не го и подозираше. Затова сутрин отиваше на работа, а вечер се прибираше при нея, със страх, очакване и решимост да не й позволява да го вбеси, която се изпаряваше още след третата-четвъртата й реплика.

Времето минаваше. Те двамата свикнаха с новия си живот. Всичко беше нормално.