Сара Бернар – съвършената

Сред многобройните светила на световното театрално небе името на великата френска трагичка Сара Бернар блести с ослепителен, неугасващ пламък.

Сара Бернар преминава през дълъг низ години, надживява епохи, покорява света със своя гений. Не напразно великият Станиславски счита изкуството й за пример на актьорско съвършенство.

Тя е родена на 22 октомври 1844 година. И повече от 60 години шествува триумфално по сцените на всички континенти.

Сара е едно от 14-те деца на парижката модистка Юдита Бернар, родена в Харлем в буржоазно еврейско семейство. Бащата Едуард Бернар бил юрист. Никой от близките на момичето не е допускал, че това извънредно слабо същество, с невзрачна външност, с променчив характер – буйно, упорито, болезнено чувствително, нежно, меланхолично, избухливо, влюбено в животните – един ден ще бъде увенчано с легендарна слава и ще стане мерило за най-прекрасното, най-трайното в световното драматично изкуство. Нерадостни са били детските години на Сара. Майка й явно предпочита по-малката сестра, хубавата Жана. И ето че идва денят, в който Сара е изправена пред „семеен съвет“. Тя трябва да отговори кое от двете неща предпочита: да се омъжи за стария, приличащ на маймуна богаташ Берену, или да стане модистка като майка си.

Когато чува тези предложения, Сара избухва с неподозирани за околните сила и темперамент. Дук дьо Морни, близък на семейството, открива, че в тази малка бунтарка се крие пламенен темперамент, съчетан с прекрасен глас, и предлага тя да бъде дадена в консерваторията – да се готви за актриса. Към предложението му се присъединява и големият френски романист Александър Дюма-баща, тънък познавач на човешката душа. Прозрял нейното призвание, Дюма-баща остава до самата си смърт неизменен приятел и наставник на Сара.

Но бъдещата велика трагичка пропада на изпита. Решила твърдо, че трябва да победи, Сара заработва упорито с неукротим дух, с желязна воля, с динамична насоченост и неизчерпаем оптимизъм. И с увереността, че въпреки всичко (нейният девиз) тя ще победи.

Като завършва консерваторията, Сара постъпва в най-големия френски театър „Комеди Франсез“ и на 10 август 1862 г. дебютира в „Ифигения“ от Расин. След остро спречкване с директора демонстративно напуска този театър. Александър Дюма-баща отново и подава крепка десница. Тя заминава за Брюксел при близкото на Дюма семейство Жан Брюс. Това е съдбоносно за Сара. При един бал с маски, облечена в костюм на английската кралица Елизабет, тя се запознава с очарователния блондин, младия херцог Анри дьо Лини, маскиран като Хамлет. Херцогът е пленен от чара на Сара. С него тя изживява първата си любовна ласка, от която се ражда синът й Морис. Тя го отглежда и възпитава сама, защото родителите на херцога се противопоставят категорично на брак, почиваш върху дълбоко класово различие. Обожаваният от Сара син става най-свидната й радост и заедно с изкуството – смисъл на живота й. Морис също обожава майка си. Когато става пълнолетен, неговият баща му предлага херцогската титла и голяма парична сума, но Морис гордо отказва и предпочита да носи и занапред името на майка си.

Идва френско-пруската война. Сара Бернар мрази войните. Тя се провиква с болка на душата: „Всичко, което се прави за предотвратяването на една война, е свещено“. През 1870 г. Париж е обсаден, жестоко бомбардиран, окупиран. Безкрайните страдания на народа, гладът, мизерията, разрухата и смъртта се изправят пред Сара с всичкия си ужас. Непрекъснато пристигат от фронта ранени бойци. В болниците не стигат леглата. Тогава Сара открива, амбулатория в театър „Одеон“. Когато и там вече няма места, тя превръща собствения си дом в болница. Денонощно бди над ранените, дарява ги с ласкава усмивка, с бодрост и вяра в близкото изцеление.

Когато Сара Бернар Се връща в театър „Комеди Франсез“, вестниците пишат: „Сара е поезията, която влиза в дома на на драматичното . изкуство“. С цялата си игра артистката грабва, трогва и завладява „любимото! чудовище“, както Сара нарича публиката. Отсега нататък славата става неотменна нейна спътница през целия й живот. Парижаните говорят за новото „чудо в изкуството“. Писатели пишат специално за нея. Александър Дюма-син написва за нея пиесата „Дамата с камелиите“. Тя покрива с нов блясък името на Расин, като играе над 150 пъти неговата „Федра“.

Скоро името на Сара Бернар надхвърля границите на Франция и с шеметна бързина се понася из целия свят. Великото й изкуство покорява. Преди да замине за Америка тя прави знаменитото си триумфално турне из Европа.

Тържествата, уредени в чест на Capа при гастролите както в Европа, така и в Америка, не могат да се опишат. Тя шествува като като истинска владетелка. Царе и крале скланят пред нея увенчаните си с корони глави. Когато Сара прави реверанс на император Александър III в Москва, той й казва: „Аз трябва да се поклоня на вас, а не вие на мене“. При едно от 9-те й турнета в Америка, великият откривател Едисон оказва на Сара топло гостоприемство в собствения си дом, като й демонстрира научните си изобретения. Големите почести от страна на владетели и бележити личности ласкаят честолюбието на Сара. Но истинска радост й носят любовта, възторгът и предаността на публиката, на народа.

Моята майка бе запазила през целия си живот неувяхващ спомен за Сара Бернар, която бе гледала в Женева в коронната й роля Маргарита Готие („Дамата с камелиите“). За да се снабдят с билети за спектакъла, и то за местата „при ангелчетата“ (галерията), студентите са чакали цяло денонощие, премръзнали и гладни, пред сградата на театъра.

През 1900 г. Сара играе ролята на Орлето от едноименната пиеса на Едмон Ростан. Орлето в пиесата е 20-годишен, а Сара, която го представя, е вече над 55 години. Младежката фигура й дава възможност да предаде външния образ на Орлето с неотразимо очарование и правдивост.

Особено завладяваща е Сара в класическите трагедии. Заслужилият български актьор Христо Коджабашев ми е разказвал, че през 1912 г., когато следвал в Париж драматическа школа, той и дошлият на тримесечна специализация Васил Кирков отишли в театъра да видят Сара Бернар в „Дамата с камелиите“. Ложата им била близо до сцената. В третото действие, когато бащата на Арман иска от Маргарита „най-голямата жертва“ – да изчезне от живота на сина му – Кирков изхлипал. От широко отворените му трескави очи се стичали сълзи.

Голяма актриса на всички времена, авторка на мемоари, на книги за театъра, скулпторка, професорка в консерваторията по художествено слово и пластика, ездачка, плувкиня и пр., Сара Бернар е непрекъснато в действие, твори, пътува, създава собствен театър, където е режисьор-постановчик… Следи с обич и грижа проявите на артистите, особено на младите таланти. С широка ръка помага на близки и далечни.

Въпреки голямата си слава, Сара Бернар не страда от празна суетност. Тя никога не е доволна от постигнатото. Не може да търпи бездейните хора. Ненавижда двуличието, фалша, задкулисните разпри. Природата с разточителна щедрост е надарила Сара Бернар с богатства, които са й дали неограничена възможност да пленява, очарова, побеждава. Високата стройна, много тънка, неизразимо женствена снага се огъва като тръстика под напора на чувствата. Ръцете й умеят нежно да галят, а също с властно царствен жест да мъстят. За тези й качестеа тя е наречена „Царица на стойката“ и „Княгиня но жеста“.

Малките й нозе едва докосват земята. На одухотвореното й с благороден облик лице светят големи, блестящо-лъчезарни очи, подобно на дълбоки планински езера, които променят израза и дори цвета си при душевни преживявания. Златночервените й коси падат на буйни талази върху изящните и рамене, запазили красотата си до синорите на годините. Но най-голямото от многото богатства, които притежава Сара, е гласът й. Дивният, златен глас на Сара, необикновен по звучност, мелодичност, удивителен по сила. Той е в състояние да изрази ной-тънките нюанси, най-сложните душевни контрасти на човешката душа. Дикцията и произношението й са съвършени. Дори шепотът й достига до най-отдалечените места в салона.

Няма в света голяма актриса, която да е била по-обичана, по-славословена и в същото време по-хулена от Сара Бернар. Булевардният печат дебне всяка стъпка, която е направила и която не е и помисляла да направи. Изнасят на показ и подлагат на злостна критика някои страни от личния й живот: че носи екстравагантни, винаги бели тоалети, златни колани, „препасали слабата й снага на скелет“; че „госпожа Сара има дете, без да има мъж“; че когато работи в ателието си, се облича като мъж, с панталони. Критикуват избухливия й нрав и рязката й прямота. Безпощадно заклеймяват странната й обич към животните, болезнената й обич към бедните и онеправданите. Директорът на театъра, в който играе Сара, е скандализиран, че неговата примадона, която пълни с пари касата и дълбоките му джобове, е извършила „лекомислена“ постъпка, като се е качила (през 1878 г.) в оранжевия балон, приготвен специално за нея от въздухоплавателя Жифар, и е летяла над Париж.

Повечето от тези хули Сара отминава с насмешка, като махва нехайно с ръка. Тя има твърде много задължения, твърде много отговорности, за да се занимава с празни неща. При едно от деветте си пътувания в Америка, където народът посреща Сара като най-бележита личност, в някои градове, които е посетила, тя бива обявена от амвоните на църквите за „изверг на ада и демон в образа на жена“. Веднъж тя чула лично една такава проповед и изпратила на проповедника следната бележка: „Отче, защо се нахвърляте върху мене?

Като колеги-комедианти ние трябва да се уважаваме помежду си“.

Редица нещастия сполетяват Сара Бернар: домът й бива унищожен от пожар; на няколко пъти бива напълно разорена. Но най-голямата беда я сполетява през 1887 година. При едно завръщане от Америка Сара се подхлъзва на палубата на парахода и тежко наранява коляното си. Десният й крак е ампутиран и заменен с протеза. Въпреки това Сара продължава да играе на сцената, защото нищо не е в състояние да сломи волята й, нито да отнеме дори частица от вярата и оптимизма й.

Сара Бернар обича всеотдайно родината си. Съдено й е 40 години след Френско-пруската война да преживее ужасите на Първата световна война. Свещеният дълг към родината зове отново Сара. Въпреки напредналата си възраст и тежкото си здравословно състояние, тя сформира театрална трупа, която посещава над сто града – дава спектакли при най-тежки условия и събира помощи за пострадалите бойци. След всеки спектакъл Сара лежи, обхваната от треска, изтощена, почти в безсъзнание. Но на другия ден се изправя благодарение на мощната пружина, която й движи волята. На едно от представленията 3000 войници, станали на крака, трогнати до сълзи, бурно акламират великата артистка.

В началото на март 1923 г. американецът Абрамс е дошъл специално от Холивуд в Париж, за да покани Сара Бернар да играе във филма „Гледачката“. За да не се уморява артистката, снимките се правят в дома й, в нейното ателие.

На 15 март по време на снимките Сара припада. Получава тежка криза. След десет дни завесата на сцената и на живота й е спусната завинаги. Правителството не взело участие в нейното погребение. Затова пък хиляден народ с разплакани очи и с китки в ръце съпроводил Съвършената до гробището „Пер Лашез . Две млади актриси, коленичили пред зиналия гроб, рецитирали, задавяни от ридания, стихове за Сара.

През 1965 г. посетих двореца Версай, където в обширни салони на първия етаж е представена цялата история на „Комеди Франсез“ до наше време. В този театър пра 1862 г. отекват първите плахи стъпки на Сара Бернар. Погледът ми се спира на малък, пожълтял вече от времето афиш, в който на последно място стои името на Сара Бернар…

Ето гримьорната на Сара Бернар. Малка дървена масичка с огледало на стената. Върху нея тоалетни принадлежности. Пред масичката плетен виенски стол с разкъсана вече слама. Параван с метнат върху него копринен пеньоар, малки атлазени пантофки.

Пред гримьорните големи остъклени шкафове, в които се пазят театралните дрехи и накити’на артистите. Ето черната рокля, ветрилото и диадемата, които е носела Маргарита Готие – Сара Бернар в трето действие на „Дамата с камелиите“. По стените на залата безброй портрети и барелефи. Удивеният ми поглед се спира на много голям портрет на Сара Бернар, рисуван с маслени бои, блестящо творение, на голям м.айстор-живописец. Сара е полегнала на софа. Сребристо-атлазената й рокля очертава удължената й безплътна фигура. От края на роклята се подава върхът на малка атлазена пантофка. Златно-червените й коси в буйни талази небрежно са пръснати върху атлазената възглавница. С лявата си тънка ръка Сара е прегърнала и опряла до лицето си една пухкава бяла Ангорска котка.

На другия ден, след посещението си във Версай, отидох в гробището „Пер Лашез“, за да видя мястото, където е намерила по-кой вечно неспокойната Сара Бернар.

Мъглата, в която тънеше в ранната есен Париж, се процеждаше през тъмните оголени клони на дърветата. Отронваха се последните сгърчени листа. Анемичното слънце пръскаше бледа светлина по порутените от времето гробници на мъртвия каменен град. Залутана из алеите, ровейки шумящите под стъпките ми мъртви листа, напразно търсех гроба на Сара. В гробището нямаше хора, но аз не бях сама. Отвсякъде се насочваха към мене познати лица и имена: Балзак, Алфонс Доде, Оскар Уайлд, Лафонтен, Молиер, Аделина Пати Рашел, Анри Барбюс. ..

Не успях да открия това, за което бях дошла, и когато бях поела пътя вече да се връщам, видях двама работници. Единият дойде да ми покаже гроба на Сара Бернар. Той се спря до едно потънало в бурени място. С негова помощ отстраних бурените. Пред смаяния ми поглед се откри гробче, подобно на гробче на дете. Две малки плочи, поставени една върху друга, покриваха това мъничко пространство. На едната от плочите прочетох една-единствена дума: Бернар.

При моето изумление работникът махна нехайно с ръка и каза: „Това е! Така е !. ..“ После си отиде. Стана ми тьжно, студено. Почувствувах се безкрайно самотна и загубена в този град на великите мъртъвци, самотна като изоставения гроб на Сара Бернар… Едва когато се влях отново в шума на многоликия вечен град, моите мисли се разведриха. Някакъв глас ми нашепна: „Тук в този буренясал гроб почива само тленното, преходното от Сара Бернар, а духът, който създаде от нея твореца, остава да живее не само в залите на Версай, но и в сърцата на поколенията, които предават едно на друго чудната легенда за великата трагичка, за божествената Сара, за Съвършената…“