Проникване без взлом

Графикът на скандалите у моите бивши съседи странно и неотстъпно съвпадаше с графика на моите дежурства. Помислех ли си, че трябва да си легна по-рано, защото на следващия ден съм дежурна, под мен я се трясваше врата, я звънваше чиния. Започва се…

Карикатури: Иван Газдов

Панелният под пропускаше нейните реплики доста отчетливо, неговите преливаха в буботене с една октава по-ниско, но все пак достатъчно високо, за да не мога да заспя. Дано да млъкнат, дано да млъкнат. „Млъкни!“ — желанието на съпруга от по-долния етаж явно съвпадаше с моето. „Ще млъкна, веднага ще млъкна — обещаваше в терца тя, — кажи ми едно нещо, което си направил в тоя дом за девет години, и ще млъкна“. Божичко, мислех си, дано да е направил нещо, девет години са това все пак, не може да не е направил нещо, дано се сети да й каже… Той ли не се сещаше, тя ли не беше много изпълнителна в обещанията си, но не млъкваха.

Една вечер, каква ти вечер, полунощ беше, тя изпищя, че я убиват. По дяволите дежурството, човек убиват, а аз се кахъря за едно дежурство. Звъня у съседите:

„Не чувате ли?“ „Чуваме, но не се месим.“

Звъня у другите. Те са настроени по-философски: „Няма да я убие, не е за пръв път.“ Прави излязоха, не я уби. На сутринта асансьорът ни събра всички, кой спал, кой не спал, но всички гримирани и любезни.

Над мен живееха старец и старица, тихи и кротки, като изключим това, че рано-рано в неделя започваха да си чукат в звънливо гаванче билките за седмицата. Веднъж им бе дошла на гости някаква жена. Беше от онези късни пролетни вечери, в чийто въздух витаят нежни предчувствия, тримата се бяха облакътили на терасата и гледаха към люляковите облачета в дворовете край блока. Гостенката запя. Една от онези песни, които ни напомнят, че и за тези хора пролетта е била някога сезон за предчувствия, а не само за спомени. Гласът й изтъняваше като конец, аха да се скъса. Припяха тихичко и домакиниme. „Ей, вий от седмия, колко е часът, та сте се разпели“ — хлопна един прозорец. Отвори се и друг: „Пеят ами, утре няма да изпълняват норма. Съвсем изкукват на тия го…“ Тряяс! „Какво толкова…?“ — чудеха се примирено старците, които съвсем случайно живееха в нашия културен жилищен блок.

Ние наистина сме културни и добри хора или поне не по-лоши от всички други, които също така биха премълчали в първия случай и биха се намесили във втория. Защо го правим — това вече ми е по-трудно да кажа.

Защо мълчим, когато на хората не им е добре

и може би наистина имат нужда от нас, и защо не се въздържаме, когато на хората им е добре и щастливо преживяват и без нас? Дали само заради едната почит към проблемите (всички си ги имаме), или заради едничката завист към радостите (всички си мислим, че точно ние сме несправедливо ощетените)? Сигурно и заради това. Който е решил да се кара и убива, си е негова работа, но как тъй някой самостоятелно си е наумил да се весели — никак не звучи добре, но е частица от истината.

Другата част, струва ми се, е по-важната: семейството е неприкосновена зона. Наистина там не тананикат, там се заплашват с убийство, но са си само двама и затова нямаме право да се месим.

А случва се и така — преписвам от бележника разказа на двете жени:

Съседката: „Всички знаем, че мъжът й я бие, но се правим, че не сме чули, не сме видели. Мъчно ми е за това момиче. Една вечер пак вдигнаха блока на главите си. Той по едно време излезе. Одумахме ги на пейката и си тръгнахме. Реших да отида все пак да я видя. Сварих я със снимката на детето в ръка, приготвила си и едно въже, ще се беси. Кинче, викам, ти за детето помисли ли?“

Съпругата: „Ако не беше дошла леля Тонка, наистина щях да се… Не виждах никакъв изход. Ходих при участъковия милиционер, в предприятието… Всеки вика: семейство сте, не можем нищо да направим, разведи се. Подадох молба, но не става така бързо. Той ме изтормози, като разбра, че искам развод. Сама съм, страх ме е….“

Това е — най-малката клетка на обществото, семейството, е клетка за двама. Ако в нея има спектакъл, наблюдава се отстрани, от почетно разстояние. После вече може и да не сме толкова дискретни, можем да разказваме какво казал той, пък какво рекла тя, да сечем кой крив, кой прав, да теглим на собствения си кантар чуждите теглила, но пряко да се намесваме — не би-ва! Ама някой имал нужда, ама някой се надявал —

моля, моля, всеки да си знае клетката

После те двамата ще се оправят, а ние ще се окажем виновни поне пред единия. Я да сме си добре с двамата.

Разбирам цялото неудобство на темата. И на мен не ми се вижда приемливо някоя вечер в дома ми да влезе председателят на низовата отечественофронтовска организация и да ме осведоми, че в плана за месеца влиза „проучване на психоклимата в семейството от an. 40 и укрепване на същия“. Само че не става дума за такава намеса. По-точно въобще не става дума за намеса. А за отношение, което много деликатно и много градивно ще избира най-точната си форма на проявление.

Но тъй като написаното дотук ми се струва безсмислено и безсилно като молебен за дъжд при суша, ще се опитам да поясня. Не можем да твърдим, че семейството е на високите стъпала в стълбицата на обществените ценности, ако отношението ни към него се изразява в чувства, подходящи за най-ниските етажи: любопитство през панела, шепотно злословене, лицемерна непричастност… Защото се оказва, че семейството като обществена ценност от своя страна се съобразява не с декларациите за своята обществена значимост, а с нашето недотам обществено отношение. Не можем да очакваме общественият организъм да бъде все no-жизнен, ако не ни интересува здравотворна ли е всяка негова клетка.

Всеки от нас вечер влиза и сутрин излиза от една врата

и това, което става зад нея, не е без значение и отражение.

Не е нормално да се предлага за обсъждане характеристика на ръководител, в която не е забравено да се спомене, че преди трийсет години е бил член на дружиkния съвет, но е подминато женен ли е, колко деца е отгледал, как ги възпитава. Когато един дupekmоp, за да докаже своята преданост към работата, призовава за доказателство факта, че не знае в кой клас са децата му, аз не съм склонна да го гледам с умиление, защото подозирам, че е също толкова загрижен за колектива и безразличен към проблемите му.

Човек е единен. И с най-деловата вратовръзка той е същият човек, какъвто е бил часове преди това с халат и подпетен пантоф зад вратата със семейната табелка. Ако се налага, ако можем да помогнем, ако можем да укрепим или да спасим, трябва да почукаме на тази врата.

Но много внимателно — отваря се отвътре.