От Менделсон до „Междузвездни войни“

Преди време приятел ме помоли да се запиша как тананикам Менделсоновия марш и да му го изпратя. Не помня експеримент ли си правеше, шега ли устройваше на някого. Свикнала съм с подобни странни желания от приятелите си и на драго сърце се съгласих. Убедена, че знам много добре как звучи Менделсоновият марш, пуснах записвачката на телефона, изпях каквото изпях и пратих записа. Половин час по-късно моят приятел се обади нахилен и попита това нарочно ли съм му го изпратила.

– Кое това? – чудя се аз. – Нали ти искаше да ти запиша Менделсон!

– Така е – цвилейки от смях, отговаря той – само че ти си записала основната тема на „Междузвездни войни“!

Няма да е истина, ако кажа, че тази случка говори красноречиво за отношението ми към брака. Но и няма да е съвсем лъжа. Не мисля, че всеки мъж и жена, събрали се под един покрив, рано или късно започват да воюват помежду си. Познавам двойки, малко наистина, но са голяма радост за мен, които живеят заедно от години и са все така щастливи.

Само че никога не мисля за тях като за женени.

Мисля ги като хора, които са успели да запазят обичта, уважението и интереса си един към друг; като същества, които все още искат да споделят мислите си и да се докосват. Не виждам какво общо имат тези неща със сватбата и брака.

Никога не съм си представяла, че ще бъда булка. Като малка първо си представях, че съм руса принцеса с дълга синя рокля, която побеждава чудовищата, нападнали двореца й. След като пораснах малко, си представях, че като стана голяма, автоматично, ей така, от само себе си, ще заприличам на Джулия Робъртс и всички ще ме харесват. Слава богу, този период мина бързо. Поумнях, осъзнах, че нищо такова няма да се случи и по-добре. Разбрах, че най-важно е самата аз да се харесвам и за целта е най-добре да приличам на себе си. Представяла съм си, че затварям учителката по химия в колба, че печеля надбягване, ставам примабалерина на Болшой театър, известен моделиер и какво ли още не, но през всичките тези години нито веднъж не ми хрумна да си представя, че нося бяла рокля и казвам „да“ пред разнежено множество от приятели и роднини.

Никога не съм си мечтала да се омъжа. Винаги съм си мечтала да срещна човек, с когото ще се опитваме всеки ден да запазим обичта, уважението и интереса си един към друг чак до старини и все така ще искаме да споделяме мислите си и да се докосваме.

Имах късмет, срещнах го. Първите две години леко изтръпнала чаках да разбера дали ще ме сполетят

внезапни желания за триетажен розов фондан

и бяла рокля. Не ме сполетяха. Единственото, което дойде някак естествено, е да казвам „мъжът ми“, не „приятелят ми“ или „гаджето ми“. Имала съм приятели и гаджета преди. Съвсем не е същото.

Случвало се е, когато казвам „мъжът ми“, да ме питат: „Ти кога се омъжи?“. И като кажа, че не съм, да ме гледат недоумяващо. Ако много се наложи, обяснявам, че и без да имам хартия с два подписа, се чувствам обвързана. Щастливо обвързана. И свободна едновременно.

Не съм против сватбите по принцип. Просто не смятам, че са за мен, изглеждат ми излишни. Не изпитвам необходимост да се кълна пред стотина-двеста души, че обичам човека до мен и ще го обичам винаги и при всякакви обстоятелства.

Първо, защото нашите чувства засягат само нас, евентуално близките ни, а не сто – двеста човека.

Второ, вие, които сте сключили брак, кажете ми с ръка на сърцето, наистина ли вярвахте, когато казвахте, че ще обичате човека до вас винаги и при всякакви обстоятелства, докато смъртта ви раздели? Да? Наистина ли?

Това ми се струва възхитително лекомислие!

Аз не мога да обещая такова нещо. По-честно и отговорно ми се вижда да казвам „да“ всеки ден с постъпките си и да усещам, че получавам същия ответ от любимия човек.

Струва ми се ужасно тъжно сватбеният ден да е най-щастливият в моя живот. Моят най-щастлив ден беше преди три години, когато изнесохме всички мебели от първата си обща квартира, вечерта си направихме пикник на килима (само той беше останал), а на другия ден натоварихме две раници в колата и заминахме на пътешествие. Най-щастлив ден в живота имах и седмица – две, след като излезе вторият ми роман – петима непознати ми писаха в рамките на един ден, че са го прочели и им харесва, и ги вдъхновява, и ги вълнува. Също така най-щастлив ден в живота имах и миналата събота, когато двамата с мъжа ми си седяхме у дома и гледахме филми – един от неговите – с пата-кюта и ефекти, един от моите – дълбокомислен, на моменти скучен, и после един научнопопулярен за баланс. Да си призная, надявам се да имам още много най-щастливи дни. И не, за тях не ми трябва бяла рокля. Трябва ми равностоен партньор, с ценности, близки до моите, с когото да ги споделя.

Бракът е бил полезно нещо, когато жената е зависела изцяло от мъжа и е трябвало да бъде защитена от капризите му след изтляването на неговото любовно чувство. Той е точно това, договор между две страни за спазване на определени правила за мирно и изгодно съвместно съществуване.

Проблемът е, че с времето хората са

започнали да влагат в него надеждите си за любов,

уважение, подкрепа, споделеност; вярата си, че щом се бракосъчетаят и хоп! всичко това следва естествено. А този товар бракът не може да понесе. За тези неща подписите, ритуалите и голямото парти не помагат. За тях са нужни двама души, упоритост, търпение, внимание, желание, уважение, доверие.

В противен случай Менделсоновият марш (който впрочем е написан специално за една постановка на пиесата „Сън в лятна нощ“, сиреч за театрално представление) лесно може да зазвучи като основната тема от „Междузвездни войни“, докато двамата актьори се щурат между разпадащите се декори и крещят един срещу друг „Нали обеща, че ще ме обичаш до гроб! Изпълнявай!“