Човек не става просветлен,
като си представя фигури от светлина,
а като прави мрака съзнателен.
К. Г. Юнг
.jpg)
Позитивен човек ли съм? Сигурно да, след като на попрището жизнено в средата съм успяла да си извоювам привилегията сутрин, отваряйки очи, да се ококорвам обожателно към работата, която ме очаква.Прехласвам се по нея и няма по-голяма наслада!
Сигурно мисля позитивно, след като приятелите, които съм привлякла, са в топ десет на личната ми вселенска класация за талантливост, емоционална интелигентност, чувство за хумор, любвеобилност и неутолим хъс за промяна.
Моите Малдиви са те!
Няма как да не съм позитивна, когато все още заспивам в онази прегръдка – хем уютна, хем тръпкава, а после денят ми започва с: „Обичам те”.
Но не се заблуждавайте, не заради позитивните ми мисли и хубавите ми очи, сега с реалността не се гледаме изпод вежди. А напротив – негативните, негативните, те да са живи, заради негативните мисли сега съм по-цяла, по-плътна и по-истинска.
Заради времето, когато се чувствах изоставена на ръба на емоционалната ми пропаст и ближех сърдечните рани в умопомрачението на мирова скръб. Заради гнева на онеправданата, лишената, ограбената, ощетената в мен. Заради самосъжалението, че е трябвало да се родя в друго време и на друго място.
Заради моментите, когато бях отявлен аутсайдер спрямо социалната подредба и не можех да си намеря мястото –
толкова бях объркана, че нито ми се работеше, нито ми се реализираше,
нито ми се живееше. Тогава второто ми име – дори първото – беше депресия, а фамилията ми – меланхолия. Не бях най-лицеприятният обект за общуване и само малцина имаха привилегията на моята близост.
И все пак ще продължавам със зъби и нокти да отстоявам правото си да съм ги имала, както и да ги имам и в бъдеще тези пропадания в черни дупки, ако е рекъл Господ. Там беше тъмно, но и някак обгърнато и защитено, като в утроба.
И това, че днес съм здрава, се дължи на факта, че тогава си позволих да трауря, да оплача, да изстрадам загубите. Там долу и боледувах, и се възстановявах.
Депресивните състояния са много особени – засмукват ни, когато се налага да се променим, да прекрачим границата между живота преди и живота след. Те са разпятието, на което умира старото ни Аз и възкръсва новото. Налагаше ми се да слизам във вътрешния ми ад всеки път, когато след дълги съпротиви капитулирах и накрая кандисвах да променя я себепредстава, я очакване към реалността.
После на излизане от подземието се оказваше, че съм спечелила себе си, че съм си отвоювала още едно парче от душата ми, а вътрешно съм станала по-обемна, по-красива, по-могъща.
Съкровищата се крият на дъното. Несметните богатства са в пастта на пещерата, където змей ги пази. Скъпоценните камъни са в недрата на планината. Цялата прелест на човешката цивилизация по повърхността на тази планета някога е пребивавала под земята – петрол, диаманти, метали и какво ли още не.
Всеки шедьовър на изкуството се е родил от мрака на нечия душа
Онова, което сега е на светло, някога е било на тъмно. И за да можем да се обновяваме, черпейки от извора на собственото си несъзнавано, се налага периодически да ставаме негативни и да изпием живата вода, която сме изплакали. Иначе забравяме за душите си, вкаменяваме се и застиваме в стерилна гротеска на себе си.
Много е важно обаче по пътя нагоре да не поглеждаш назад. Нали помните Орфей, който тръгнал да спасява Евридика от лапите на Хадес и не послушал владетеля на мъртвите. Хадес уверил омайния музикант, че ще му позволи да изведе Евридика от долната земя и тя щяла да върви точно зад него, но в никакъв случай не бивало да я търси с поглед. Орфей обаче не изпълнил заръката, обърнал се, съзрял я и тя изчезнала.
Към душата трябва да подхождаме нежно, трябва да й имаме доверие. Тя е пътешественик и граници не познава – полита нагоре, после пропада надолу. Когато ни поведе към дълбините, по-добре да я последваме, вероятно има защо – тя е древна, мъдра и интуитивна. Блясъкът на чистия ум това не го разбира отпървом. От немай-къде слиза да си вземе „Евридика”, понеже не знае защо, но не може без нея – иначе няма и да припари. Когато я открие в царството на мрака и пак с душата се свърже, умът човешки започва да иска гаранции, че това няма да се повтори, че повече в негативизми и кофти ситуации няма да изпада – затова и се обръща и… Евридика изчезва. Пак сме засмукани от недоволство, страхове, оправдания, песимизъм. И става все по-трудно да излезем. Но това е друга история.
Здравословното психическо движение е синусоидно – има горе, има и долу, има и пролет, има и зима.
Нуждаем се и от позитивно мислене, и от негативно. Денят без нощта не може
И двете са инструменти за себепознание, не самоцел. И зависят от дозата. Всяко нещо, което отиде в крайност, се превръща в своята противоположност. Колкото по-ярко грее слънцето, толкова по-гъста сянка хвърля. Вкопчиш ли се в „позитивното мислене”, смятай, че голям страх те гони и дебела сянка те следва по петите. Рано или късно ще паднеш в дупката. Позитивното мислене е за онези, които владеят и негативното. Те го владеят, не то тях!
Мисля си, че ако днес съм един удовлетворен човек, който очаква от живота да бъде благосклонен, то е защото някога сме се хващали за гушите с вътрешните ми демони, а после сме си пили чая заедно. Да, от живота очаквам, но не го изисквам, първо, защото той винаги ще бъде по-голям от мен и си има своя (липса на) логика, второ, защото съм била вече в ада, взела съм си скъпоценността, която ми се е полагала, и съм излязла. Цяла. И трето, не знам кога пак няма да ми се наложи да слизам в подземието – та аз не съм го обходила още всичкото, нали така. Но пък вече съм научила, че не трябва да поглеждам назад по пътя обратно – тя душата ми знае най-добре.
Всъщност въобще не съм от клуба на позитивно мислещите. От мислещите и чувстващите съм. Иска ми се да вярвам, че в мен винаги ще има и черно, и бяло, и всички цветове на дъгата. А пейзажът на душата ми ще бъде изпъстрен от светлосенки – те създават обем, плътност, многоизмерност и дълбочина.
0 Коментара