Виктория Василенко в полет между земята и облаците

Освен че е артистична, чаровна и зеленооко красива, талантът й бързо покорява все повече световни сцени и най-престижни клавирни конкурси. Наричат я „нашето златно момиче на пианото”, защото в лауреатската й витрина няма по-ниска награда от първа. Може би е заради щастливата орисия на името й. Към „Кристалните лири” и десет все първи награди от национални и международни конкурси, през септември миналата година се прибави една особено важна победа – Виктория Василенко  бе отличена с  Първа и Специална награда на известния с трудността си конкурс “Джордже Енеску” в Букурещ, Румъния. Само преди дни пък получи  почетния знак „Златен век” от Министерството на културата за заслуги към българската култура и изкуство.

Ако не беше станала пианистка (като всички в семейство й!), сигурно щеше да се посвети с не по-малко удоволствие на театъра и режисурата. Обича да чете, харесва Моцарт от дете, но многопластовата дълбочина на Брамс и немският романтизъм я привличат и предизвикват, защото са като хляба, който първо трябва да втаса –  музика за по-зрели музиканти.

Семейството ви е сто процента пианисти…От клавирно дуо вие вече сте „Василенко квартет”!

Повечето музикантски фамилии свирят на различни инструменти, правят концерти, докато ние сме четирима пианисти – родителите ми Ася и Александър Василенко и сестра ми Валерия, която е на 13. Това много се харесва на публиката, винаги имаме голям успех и пълни зали, където и да отидем.

А ти кога прояви музикалната си дарба?

Доколкото знам от нашите, още преди да започна да говоря, вече съм пеела. Предпочитала съм да гледам касети с музикални филми и опери  вместо детски анимационни филмчета. И непрекъснато съм карала майка ми да ми пуска отново и отново „Вълшебната флейта” и „Сватбата на Фигаро”, това вече ясно го помня – на 4-5-годишна възраст ги знаех наизуст. Може би затова музиката на Моцарт ми е най-близка до ден-днешен. Това е композиторът, който отвори цялото ми същество, сърцето ми за музиката. Родителите ми са мислили, че ще стана певица, защото съм пеела много чисто и хубаво… Аз и досега си пея за удоволствие и особено, когато съм с приятели на караоке, но гласът ми не е за опера, по-скоро за джаз и поп. Та понеже съм била мъничка за уроци по пеене тогава, родителите ми решили първо да започна да свиря на пиано. От четиригодишна започнах с Ана Илиевска, която е била учителка и на моя баща, а вече от седем продължих с Антонина Бонева в Музикалното училище, а по-късно и с проф. Стела Димитрова-Майсторова.

Какво значение имат учителите, Вики, особено в самото начало, когато детето най-активно се запознава с тайните на инструмента?

Учителите са нещо много, много важно за развитието на музиканта, за това по какъв път ще тръгне. И е много трудно да си учител на малко дете. Цялата съдба на това човече зависи изцяло от теб и то, не само да го учиш да свири на инструмента, как да му сложиш пръстчетата, но и да обича музиката.

Театърът? Това е твоето любимо място извън музиката. С какво те привлича театралното изкуство?

От съвсем малка си измислях различни сюжети и си ги разигравах – с приятелки, или сама със себе си репетирах пред огледалото. Записвах си, пишех цели разказчета, всякакви истории… (някъде ги пазя, трябва да ги намеря – ще ми бъде интересно сега да ги прочета!) Това, което винаги ме е привличало, е живото сценично изкуство. Харесвам и киното много, но предпочитам театъра. Не знам, ако не бях станала музикант, едва ли щях да поискам да бъда актриса, по-скоро режисьор.

Имаш отношение и към текста, каза, че си обичала да пишеш, може би, защото си била от четящите деца и си станала четящ човек.

За съжаление, това в днешно време е огромен пропуск и на родителите, и на учителите, и на обкръжението…  Днешното поколение е много различно даже от моето – това го наблюдавам и по сестра си, която е с десет години по-малка от мен. Ние нямахме компютри, но много четяхме и това беше нашата врата към света и към това, което сме и правим в момента. Да, книгите са много важни и е много важно четенето като практика да не изчезва. Вярвам, искам да вярвам, че няма… 

Как разучаваш едно ново произведение, какво правиш, когато отгърнеш непознат нотен текст?

Това е много индивидуално и зависи от развитието на инструменталиста и начина, по който той подхожда към музиката. Преди бях свикнала да отворя нотите и директно да започна да свиря – просто да разчитам текста. Т.е. по стъпки – разчитах текста, след това подхождах към техническите проблеми и най-накрая към идеите и към музиката. Напоследък усвоих една практика, която, струва ми се, е много  работеща – не сядам изобщо пред инструмента, отварям нотите и започвам да си пея, дори не е нужно да е на глас, започвам да си дирижирам и пея произведението вътрешно, за да мога да почувствам музиката. Това е много по-важно, отколкото механично да повтаряш нотите. Всеки композитор има свой начин, стил на писане на произведението си. Да вникнеш в него, в смисъла на музиката, е много по-ценно, отколкото да я изпълниш перфектно, все едно да произнасяш добре заучени чужди думи, без да си научил езика.

Може би в това твое задълбочено отношение към музиката е разковничето към винаги първите ти награди от престижните конкурси, на които се явяваш.

Много неща играят роля. В моята карма – аз вярвам в тези неща и си ги усещам – винаги съм имала късмет, но също така и съм го търсила. Разбира се, освен късмет има и много труд. На конкурсите всичко е много субективно. Винаги. Най-важно е на какво жури ще попаднеш, по какъв начин то ще слуша, какви хора предпочита да чуе, има ли някакви задкулисни игри… В Букурещ, на тежкия конкурс „Джорже Енеску”, имах късмет да попадна на жури, което търсеше музиканти, а не поредните виртуози пианисти. Радвам се, че все още съществуват хора, които се интересуват наистина от музиканта. 

След Музикалното училище ти завърши Висшия музикален колеж „Кралица София” в Мадрид при Дмитри Башкиров, Международната академия за пианисти в Комо, Италия, успоредно с това следваше и вече завърши НБУ в София, сега отново продължаваш образованието си в престижния Колеж на името на друга кралица – „Кралица Елизабет” в Брюксел… Докога трябва да  учи музикантът?

Важно е човек да бъде винаги отворен за нови идеи. Дори и без постоянен преподавател, който редовно да се занимава с мен сега, вече имам усещането, че мога сама да работя върху себе си. Но необходимостта от външно мнение продължава цял живот. Чрез научаването, чрез откриването на нови неща човек преоткрива и себе си. Защото ние непрекъснато се променяме, постоянно сме в различни етапи – особено ние, хората на изкуството, сме непрекъснато между земята и облаците в непрестанен полет. 

Графикът ти с предстоящи концерти е натоварен. Това лято си поканена и в ново амплоа – като член на жури. Остава ли ти време за личен живот изобщо?

Винаги съм била човек, който умее да балансира нещата. Никога не съм била от хората, които свирят по цял ден. Разбира се, много работя, но е важно да успяваш да си отдъхнеш, да отделиш време за семейството и на приятелите си, да отидеш на театър, наистина да живееш. Защото животът не е само това, което правиш пред инструмента. Нашият жизнен опит, начинът, по който се развиваме, до голяма степен е свързан с начина, по който свирим.

За какво мечтаеш?

Всъщност всичко, за което съм мечтала, вече е реалност. И любовта присъства в живота ми, и близки приятели имам, които искрено се радват на успехите ми, и прекрасно семейство, в кариерен план всичко върви чудесно… Може би това, за което си мечтая е, освен аз да съм щастлива, да успея да направя и останалите хора край себе си щастливи. Мечтая да оставя нещо след себе си. Случи се неотдавна – след концерт дойде да ме поздрави сляпа жена, която ми каза: „Не можах да Ви видя, но успях да Ви почувствам и разбера това, което казвате с музиката си и много ме развълнувахте.” Тези моменти са смисълът на това, което правим! Тези хора, в които оставяш по нещо.