Тя е доста гъста и изпълнена с опасни тресавища, в които понякога потъват много родителски амбиции и надежди. Само тук-таме из нея науката е прокарала тесни пътечки, които извеждат на правия път. Изгуби ли ги, човек се лута цял живот или се блъска безпомощно в околните.
В тази джунгла се коват характери, които правят хората честни, смели, благородни. Но в нейните трънливи храсталаци се полагат и основите на бруталността и агресивността, на нерешителността и страха. И всичко това е свързано с психо-педагогическата грамотност на родителите, с взаимоотношенията между родители и деца, както и с начина, по който общуват помежду си.
Между безапелационното „НЕ“, казано с тон, който не търпи възражение, и прекалено мекото „ДА“, което понякога не означава нищо, има огромна територия. Върху нея тези две кратки думи играят важна роля при възпитаването на децата. Те очертават границите между претенциите и възможностите, между позволеното и забраненото, между желанието и каприза, между дълга и безотговорността.
„Да“ и „не“ са много точен компас, чрез който децата ни се оправят в живота. И колкото по-рано се научат да си служат с него, толкова по-добре. Защото няма да бъдем цял живот до тях, за да ги упътваме как да постъпват при всяка конкретна житейска ситуация. Но същевременно тези думи са и оръжие, с което родителите трябва да боравят много внимателно. При неумелата му употреба, без да искат дори, те могат да наранят своите деца, а в перспектива — и себе си.
Да започнем с вечните забрани — постоянен спътник в живота на много деца. Нима е тайна, че
в повече от семействата няма по-често срещана дума от „не“!
„Не пипай!“, „Не хващай!“, „Не тропай!“, „Не скачай!“, „Не прави това и онова!“ и т. н. Позната история, нали? Думите са едни и същи. Тонът, с който се повтарят от сутрин до вечер, също е еднакъв. Разликата е само в тембъра на гласа и в това, дали ги казва бащата или майката, дядото или бабата.
Сами по себе си непрекъснатите забрани имат отрицателно възпитателно въздействие. Но въздействието е още по-негатив но, когато безапелационните забрани не се съпровождат дори от опит за елементарно мотивиране на забраната. И, за съжаление, това са най-често срещаните случаи.
Защо все пак не бива да се пипа или да се тича? Отговорът на този въпрос е твърде важен. Поради своята любознателност децата искат непременно да узнаят защо не бива да правят онова, което им се иска толкова много. И в какво се изразяват техните провинения, за които толкова често ги ругаят в къщи.
Много ли са родителите, които имат време и най-вече желание да намерят отговора на „наивния“ детски въпрос „ЗАЩО“? Той е един от онези въпроси, които се задават с лекота, но имат много труден и понякога самостоятелно изстрадан отговор. Действително защо толкова често и с такъв категоричен тон забраняваме на децата си да направят неща, които са съвсем естествени за тяхната възраст?
На първо място, вероятно защото бащата или майката са прекалено властни натури и
тяхното хоби е да командват
Но грубото командване в къщи може да бъде и някаква компенсация за служебни неприятности. Човек има нужда от отдушник…
Прекалената нервност на родителите също ражда категорични забрани, придружени в най-лошия си вариант от плесници. Възпитателният идеал на тези родители е превръщането на собствените им деца в разновидност на мебелите, които стоят по кюшетата на къщата, без някому да пречат. Но причината може да бъде и неправилната ценностна ориентация на родителите или обикновеното еснафство. В такъв случай забраните са предизвикани от страха да не би при тичането децата да бутнат нещо или, не дай боже, счупят някоя чаша.
Но безапелационните забрани могат и да нямат ясен произход. В един прекрасен ден например поуморените вече родители просто престават да разбират, че тяхното дете не може да не скача, да не тича, да не пипа. И то на същото основание, на което на тях самите не им се скача или тича.
Каквито и да са причините за категоричните забрани, последиците от тях са едни и същи. Безапелационното „НЕ!“ и вечните забрани
формират нерешителни хора с боязливо поведение
и с пасивно-отбранителни реакции. Тези хора цял живот се оглеждат страхливо и дълго се колебаят, преди да предприемат и най-елементарната стъпка. Те плахо се ослушват, преди да насочат мислите и мечтите си към каквото и да било. Защото ехото от безапелационното родителско „НЕ!“, което ги е тормозило в детските им години, ще звучи в ушите им цял живот.
Малко е да кажем, че тези хора не са щастливи. Тяхната пасивност ги прави лесна плячка в ръцете на агресивните. От тях се формират прекалено покорни изпълнители на чужда воля. И това е съвсем естествено, защото в детските години, когато се формира характерът, техните родители са им отнели изцяло възможността самостоятелно да решават и самостоятелно да действуват.
На противоположния полюс се намират родителите, които абсолютно нищо не забраняват на своите деца. Те са хора с различен манталитет и най-често със своеобразни схващания за възпитанието на децата. Една част от тях се стремят да постигнат мечтите на своята младост и да спечелят битката с живота и овации чрез децата си. Други са били непрекъснато ограничавани през детските си години от деспотичните си родители и сега, като компенсация, позволяват всичко на своите деца. Но се срещат и просто незаинтересовани родители.
Каквито и да са причините, пораждащи това явление, и при него последиците са едни и същи и еднакво отрицателни от възпитателна гледна точка. Малчуганите, които не срещат по пътя си бариерите на категоричното „НЕ!“, малко по малко започват да се развихрят. Така постепенно се формират агресивни личности и разглезени мамини синчета, които смятат, че
всичко им е позволено, само защото са го пожелали
От тях по-късно се пръкват разнокалибрени нахалници които досаждат на всички със своите необосновани претенции или егоцентрични личности (подчертано потребителско отношение към всичко и всички).
Но в семейното огнище се сре ща и едно друго „ДА“. На практика то не означава нищо съществено, защото се произнася от родителите автоматичио, без да се замислят дори. То е израз на формалното общуване с децата и целта му най-често е да ни освободи колкото се може по-бързо от тях. За да си гледаме работата или просто да си почиваме пред телевизора. Това „ДА“ учи на формално общуване и лишаване от съчувствие, защото увеличава значително дистанцията между родители и деца. И първите, които ще почувствуват твърде сериозните последици от него, са родителите. Но след тях следват в различен порядък близките и познатите. Докато се стигне до колектива. Така кръгът се затваря. Но в него остават да се движат много хора, които понякога се разминават, без дори да се поглеждат, въпреки че на теория са близки.
„Да“ и „не“ са компасът, чрез който родителите ориентират своите деца в сложните човешки взаимоотношения и по този начин ги подготвят за живота. Същевременно те са и юздите, чрез които те сочат или вкарват в правия път. Но тези думи са нож с две остриета.
Безапелационното „НЕ!“
лишава от инициатива и размеква волята
Когато постоянно се забраняват неща, които са твърде примамливи и желани от децата, за да се доберат до тях, те тръгват из кривите пътеки на „джунглата“. А после започват оправданията и хитруванията на едро или на дребно, които рано или късно прерастват в преднамерени лъжи.
Вечното и великодушно „ДА!“ хипертрофира претенциите до безкрайност и човек започва да смята, че никой не смее да излезе насреща му. Докато един ден разбере обратното. Но урокът обикновено струва твърде скъпо — на него и на родителите му. А понякога и на съвсем странични хора, които за разлика от неговите родители нямат никаква вина за лошото му възпитание.
Всеки родител, който милее за доброто на своите деца, трябва да знае кога, при кои случаи и как да използува кратките думички „ДА“ и „НЕ“. Както и тона, с който се казват. Тонът обаче не бива да замества точния отговор на наивния детски въпрос защо може или не може да се върши нещо. А обясненията трябва да бъдат такива, че да се разберат лесно не само от децата, но и от нас, родителите, тъй като твърде често ние забраняваме или позволяваме, без дори да се замисляме „ЗАЩО?“
0 Коментара