Детството има онова вълшебно свойство, поредното – може да се връща. Стига вратата да е отворена. И ние можем да се прибираме при него. И щом студено ни стане, да си вземем от детския огън, както се пееше в онази песничка.
Дали заради появяващия се понякога копнеж за бягство към младостта, поради друга липса, или от желание за среща с хора, които вече ги няма, моят портал към невинните години е отворен. Напоследък все по-широко.
Там е къщата на баба и дядо, черешата с гостоприемните клони – моят дом в горещините, офисът за четене на книги, скривалището от предвидими разправии.
Там е и въжената люлка с дългата песен, която измислих, за да ме люлеят по-дълго братовчедките и сестра ми. Имахме си правила – всяка една от нас лети към небето, а другите я засилват за време – една песен, която лично си пее. Щом свърши песента, идва ред на другата да мечтае с боси крака във въздуха.
Красиво момичешко царство.
Там е и още една моя егоистична постъпка, когато веднъж играехме на „прескочи тинята” и затънах с двата крака на средата на улицата. И не можех да помръдна. Но вместо да повикаме за помощ, накарах братовчедките и сестра ми да влезнат при мен, за да си поделим наказанието. И си почакахме, докато ни намерят. И те споделиха наказанието. Ако сега постъпя така, ще се срамувам от себе си, но тогава – просто се забавлявах и се страхувах от гнева на възрастните. Тогава изборите бяха крачки на растежа, грешките – предварително простени, защото бяхме деца и не ни се налагаше да сме отговорни, а само безгрижни. И бяхме.
Там е и реката и жертвоготовността на сестра ми, която падна във водата, за да спаси моите заплетени в клони мартеници, нищо че умираше от страх от жабите (старите хора казваха, че ако си пуснеш мартениците в реката и те плуват безпрепятствено по водата, ще ти върви цяла година).
Там някъде по покривите на къщите са и млечни ни зъби (никакви феи). Нямах равна във ваденето им – бързо и малко болезнено.
Там е дядо, сладкишите, които ни купуваше, фишовете му за тотото, добродушните му очи. И баба е до него и пак за нещо му се кара, а после се смее благо. Там са на портата, махат ни за довиждане.
Там е конюшнята, в която работеше дядо, бялата кобила, от която паднах, летящите гъски, които ме гониха по пътя.
Там е и другата ми баба, нейният тутманик и топлата й прегръдка.
Отдавна съм си тръгнала от това време, от невинността – съвсем. Но имам специален грамофон за мигове и всеки път, когато имам нужда, слагам игличката и плочата тръгва. И пак съм невинна.
0 Коментара