Людмила Улицкая е сред най-ярките и влиятелни гласове на днешната руска проза, вероятно най-популярният съвременен руски писател. Когато Светлана Алексиевич получи своята Нобелова награда за литература, се чуха доста гласове, че именно Улицкая е руското име, което заслужава такава почест.
Людмила Улицкая е родена през 1943 г., по образование е биолог – генетик. Автор на 12 романа, 6 пиеси и много разкази. Удостоявана е с много награди, сред които: „Гринцане кавур“ (2008), „Руски букър“ (2002), „Медиси“ за най-добър преводен роман (1998) и др. През 2014 г. Улицкая стана носителка на австрийската държавна премия за европейска литература, а немският седмичник „Шпигел“ публикува есето й „Сбогом, Европа!“, пълно с горчиви размисли за агресивната и самоубийствена руска политика.
Българските читатели я познават от сборника „Сонечка. Бедни роднини“, романите „Медея и нейните деца“ и „Искрено Ваш Шурик“. В последните месеци за радост на почитателите й у нас се появиха две нейни книги – „Казусът Кукоцки“ и „Даниел Щайн, преводач“. Интервюто на Людмила Улицкая за „Жената днес“ е осъществено с любезното съдействие на издателство „Колибри“.
Людмила Евгениевна, наричат ви „автор на младите“. Смятате ли, че младите са достатъчно разумни, за да се надяваме на по-добро бъдеще? От друга страна, четох ваше интервю, в което казвате, че хората стават все по-лоши. Трябва ли един писател да обича човеците?
Много ми е приятно, че ме смятате за автор на младите. Те са също толкова разнообразни, както и останалите групи от населението. На мен, за късмет, непрекъснато ми се налага да общувам със забележителни младежи и в никакъв случай не смятам, че хората стават само по-лоши. Друг е въпросът, че и сред младите сега има чудовищно агресивни, необразовани, морално недоразвити индивиди. Но много често вината за тази деградация лежи на плещите на по-възрастното поколение: малко внимание са отделяли на децата си, малко са ги обичали… Не зная дали писателят трябва да обича човеците. Формално, той няма такава задача. Хора, които са надарени с любов към ближния, се срещат сред най-различни професии. Но ако писателят ненавижда човечеството, едва ли ще го четат. Сякаш интуитивно хората чакат от литературата помощ и подкрепа. Макар задачата на изкуството съвсем да не се изчерпва с това.
Казвате „Над „Даниел Щайн“ плаках: защо не се намери на света силен талантлив мъж с твърда ръка, който да напише това? Защо точно аз съм длъжна да понеса този товар?“ Имат ли писателите задължения?
Това беше наистина много трудна работа за мен и няколко пъти оставях романа, усещайки, че не ми достига физическа и интелектуална мощ, за да го довърша. Работех на предела на възможностите си и чувствах, че имам пропуски в образованието, както и психологически трудности. Може би друг човек, с повече възможности, ще напише книга, която ще бъде по-дълбока и по-добра от това, което аз успях да напиша. Само ще се радвам, ако това се случи. Мисля, че писателят има задължения само пред себе си. А ако това, което прави, се окаже нужно и популярно, това е голямо удоволствие и късмет.
Вашите романи, които съм чела, са ориентирани към семейните истории и родовата памет. Защо това е важно за вас? Какво пазим с паметта, предавана на поколенията? Дали не е опит за безсмъртие?
Аз пиша за това, което е интересно за мен. Паметта на един отделен човек включва огромно количество разнообразна информация. Ние усвояваме и история, и география, и физика, и във всяко следващо поколение този обем информация само се увеличава. Обемът на родовата памет е далеч по-малък. В наше време науката прави такива огромни скокове, че много от обикновените неща придобиват нови очертания. Идеята за безсмъртието, както и другите важни идеи, които винаги са вълнували човечеството, във връзка с научните изследвания в последните години придобива практически очертания. Учените вече могат да отгледат клетки от различни култури, които са де факто безсмъртни, много е близко времето, когато ще се научим да създаваме нови органи, които да заместят износените и човешкият живот ще се увеличи още повече. За мен безсмъртието е мит. Но дългият живот неизменно ще промени и самия характер на паметта. Животът се мени стремглаво, разширява се потокът информация и съответно и паметта на човека се изменя и разширява. Вероятно със сливането на човека с компютъра и разните информационни плаки, които ще могат да се имплантират в мозъка, това ще промени паметта ни. Но аз не се блазня от идеята за безсмъртие. Надявам се да си отида в своя час…
Днешният свят е издигнал младостта в култ. Боите ли се от смъртта? А от старостта? Може ли литературата да ни помогне да се справим с тези страхове?
Този култ към младостта предизвиква у мен вътрешен протест. Както повечето хора, аз не се боя от смъртта, а от страданието, което като правило ни съпровожда, когато си отиваме от света. Старостта – това е възрастта, в която аз вече се намирам. Вече мога и да не се страхувам. Това е възраст, в която се чувствам по-комфортно, отколкото в младостта. Моите младежки години бяха много тежко време. Сега животът ми се услажда повече.
Как възприемате себе си – като биолог или като писател? Има ли връзка между двете?
Никога не съм преставала да бъда биолог. Научното ми образование по естествени науки ми даде много. Мисля си, че и за писателската ми работа също.
В какво вярвате? Бог или Дарвин? Науката или моралът са по-силен императив?
Постановката на въпроса е неправилна. Дарвин е бил вярващ човек. Ако науката е аморална, то по-добре да я няма.
В какво намирате вдъхновение и сюжети?
Вдъхновение никога не съм търсила. Писателската работа е много увлекателна. А сюжетите около мен са толкова много, че не се налага да ги търся, по-скоро трябва да се отбранявам от тях.
Случвало ли ви се е да се влюбите в свой герой, или пък да намразите някого?
За да мога да работя, трябва да обичам героите си. От омразата нищо добро не произтича.
В момента, когато пиша въпросите, арестуваха Алексей Навални. Людмила Евгениевна, защо замлъкна политическият ви глас? Сигурна съм, че не от страх или безнадеждност…
Вчера надписах една книга, която да му предадат в затвора. Аз лично никога не пиша обръщения или протести, но не отказвам да се подпиша в писма, адресирани до властите. Макар и да не виждам много смисъл в това.
Оказван ли ви е политически натиск?
Натиск от страна на властта? Не.
Преди 2 години предсказахте, че Русия се отделя от Европа и отново се спуска желязната завеса. Защо се получи така? Нима руският народ не е по-мъдър?
Труден е пътят на свободата. Авторитарното управление в Русия е многовековна традиция. Пътят към демократическото общество не е лесен, Европа преминава от монархии към демокрация в продължение на 2-3 века. В Русия буржоазната революция се случи през февруари 1917 г., а социалистическата – половин година по-късно. Ако между двете имаше 100 години разстояние, то вероятно Русия би била демократична държава.
Какви уроци на историята не сме усвоили и кои грешки продължаваме да повтаряме?
Доколкото мога да преценя, само една европейска държава успя да усвои историческия си урок – Германия. За това плати цената от жестоко поражение, даже две поражения във войните на XX век. И това е кървав и ужасен урок. Русия излезе от Втората световна война победител, а от победите трудно се извличат уроци.
0 Коментара