– Ористе, кирия, диекоса еуро – разстилаше снежно бяла колосана покривка, изкусно оплетена на една кука, баба Тинка. Бе понаучила гръцките числа, за да може да продава изделията си и да купува сама лекарствата. В този безрадостен за пенсионерите свят тя бе намерила великолепната формула на малък собствен бизнес, за който държавата си затваряше леко очите, за да могат родните старци все пак да не тежат на бюджета й. А и скоро всичките щяха да се споминат, а бъдещи пенсионери можеше и да няма благодарение на здравната каса и уникалната подправка натриев глутамат, която превръщаше дори и камъните в нещо изключително апетитно.
На КПП Кулата – Промахон бизнесът вървеше с пълна сила и стари български жени, помъкнали внуците си за кураж, предлагаха стоката си пред заможни западноевропейци. Възрастните госпожи не можеха да разчитат нито на децата си да ги хранят, нито на държавата и затова се спасяваха коя как може, гледайки хем да съберат някой лев за внуците, хем да спастрят някоя пара, за да не тежат предстоящите им погребения на семейния бюджет. В провинцията изпращането на покойните си беше епохално събитие и на никого не му се искаше да изложи.
Така милата ми баба покрай плетенето и бродирането успя да си купи телевизор с дистанционно и хладилник с фризер. Помогнаха и продажбите на разни стоки в Македония, но дребната близо 90-годишна старица с изкривени от рахит крачета не успя да избяга от полицейска хайка и получи черен печат за страната в поовехтялото си зелено паспортче. Тя много се срамуваше от тази подробност, защото цял живот се бе изкривила от работа и честни постъпки, докато някъде там министри теглеха милиони, от които ние нищо не намазвахме, а изпадналите в криза гръцки пенсионери се къпеха безгрижно в Бяло море, идваха на шопинг през уикендите, защото техният пич беше казал „Охи“, без да го е еня много много за кръвното на дебелогъзата германка.
Аз пък тайничко се гордеех с черния печат в паспорта на баба, това я превръщаше в герой в моите очи, а и имах забавна история за разказване.
– Цял живот да си я караш колата, ето ти някое левче, баба, да си купиш нови стелки, че тия вехтички ми се виждат – нареждаше баба Тинка, когато бях дошла да я закарам до Кулата с новия си автомобил, едно над 20-годишно Fiat Tipo.
– Бабенце, това, как да ти кажа – не е благословия, а проклятие – искам да си купя по-голяма и по-хубава – опитах се да я светна аз, но уви не ми се получи.
– Аз, баба, и тоя телевизор и фризера съм ги купила, като умра да ги ползвате, щото парите днес са само шума, утре нищо няма да можете да си купите с тях – разцъкваше ми икономиката баба и реално беше права, но уви, все още не беше разбрала, че съвременната техника работи, докато й издържи гаранцията, после я хвърляш и си купуваш нова. Нали и горките китайците трябваше да се издържат от нещо, а и производителите отдавна бяха разбрали, че е безсмислено да произвеждат вечни продукти, затова ни заливаха с боклуци, бълваха нови технологии и влагаха огромни бюджети в реклама, но уви не и в списанията, за които работех аз.
Само след няколко дни мама потърси връзка в скайп с мен. Бяха заедно с баба и плачеха.
– Баба, много ме уплаши, обади ми се по телефона и поиска 4000 лв., за да ти платя кръвнина, че беше прегазила детенце с колата си и да те пуснат от затвора. Не ми беше жал за парите, жал ми беше, че си отнела живот и се питах, как ли се чувстваш. Каза ми да не притеснявам майка ти и че ще изпратиш едно момче да ги вземе и аз, баба, му ги дадох. Казах му – момче, нали не ме лъжеш, че са ми за гробнина, и той ги взе.
Притъмня ми пред очите и стиснах юмруци, някой се беше възползвал от обичта на баба към мен и беше ограбил тази трудолюбива мравчица.
В скайпа се появи и баща ми, който се опита да разреди напрежението с типичното си чувство за черен хумор:
– Спокойно, бабо, погребението се отлага, докато не събереш нови пари! – рече той и я потупа дружески по рамото, за да повдигне духа й, ала баба се разхлипа още повече.
– Не знам дали ще живея толкова години, исках да ви помогна – нареждаше тя, ала после избърса сълзите си и кротко додаде – важното е, че Деси не е убила детенце и няма да носи този грях, пари се изкарват!
Ето такава беше баба Тинка – широко скроен философ, работлива като мравчица и престъпник в очите на държавата с черния си печат във вехтото си зелено паспортче.
Текстът е от блога на Десислава Бацанова
0 Коментара