Растяхме патриоти. Докато френските деца от нашето училище почиваха в неделя – кой на ски в Ливан, кой по устието на Барада – ние ходехме на неделно българско училище, където майката на Христо ни разказваше за величието на България по времето на цар Иван Асен II, за страданията и тегобите на българите през турско робство.
Бяхме готови да защитим българското в битка с всеки враг, пък бил той и в лицето на другите момчетии от махалата.
Недалеч от нас (и съвсем близо до мястото, на което се случваше да продавам пуканки, когато арабските ми приятели изоставяха търговийката и подгонваха девойките), живееше момче, което не познавахме. На няколко пъти, неочаквано и непредизвикано, то излизаше от дворчето на къщата, в която живееше, изчакваше ни да излезем от Българския клуб и извикваше с писклив гласец:
„Българите са свине!”,
после бързо се скриваше обратно вкъщи. Беше по-малък от нас, следователно не беше пречка да го респектираме, като му преподадем един полезен урок!
Триумвиратът прецени, че националното унижение вече не се търпи!
Направихме строен план: Христо и Бойко се появяват в квартала, дребосъкът „Ахмед” казва, каквото има да каже за нас, българите, а аз – подготвен, се появявам от обратната посока, хващам го пред дворчето и му давам да се разбере!
Речено-сторено.
Двамата го подгониха, аз вече бях заобиколил квартала и дебнех зад уличната ограда, на метри от неговия вход. След секунди той беше в ръцете ми, трепереше и викаше нещо, което в първия момент не разбрах, а после със закъснение си преведох като: „Баткоооо, баткоооо!”…
Животът не ми даде допълнително време
за лингвистични проверки. Едва бях успял да му нанеса един-два удара, когато огромна сянка скри слънцето и усетих, че си имам работа със свръхестествена, вездесъща сила, с мощно енергийно поле, със субстанция с твърдостта и тежестта на парен чук, която се стовари върху ми… Жертвата ми се изплъзна и подло се скри във входа… И докато понасях удар след удар, с половин око забелязах как Христо и Бойко надничат боязливо и гледат с широко отворени очи и – смея да се закълна в това – с известно нездраво любопитство как отмъщението на големия брат се стоварва върху главата ми…
А от родолюбието им и бойното другарство, ако изобщо го е имало, наистина не беше останало много. То намери израз минути по-късно в
неловко скалъпени думи на съчувствие
и мъгляви извинения за някакви извънредни обстоятелства, които им били попречили да се намесят на страната на правдата, за да защитят бойния другар.
Беше малко преди новата 1970 година. Спомням си, че Дядо Мраз, зад чиято бяла памучна брада се криеше широко популярна личност от персонала на посолството, много настояваше да му кажа дали съм бил послушен и – ако съм бил – откъде тези синини по лицето…
Вече бях голям. Достатъчно голям, за да си помисля и да изрека наум няколко грозни думи по отношение на добрия старец.
Макар и само с един натъртен от юмруци и ритници крак, бях прекрачил в света на възрастните.
Откъсът е от току-що излезлия от печат сборник “Вие сте тук” – писание за страстите на автора: родовата памет и историята на България, културата във всичките й проявления във Франция, Гърция, Русия. Във втората си книга радиожурналистът Пунчев разказва за срещите си с Николай Гяуров, Владимир Висоцки, Мая Плисецкая, Мистер Сенко, Принц Чарлз, Юрий Любимов, Стинг, Джани Моранди и Ерньо Рубик, за революциите в Румъния, войната в Грузия и още много истории.
0 Коментара