Пътувам за Монреал. Цялата в черно, с дълга пола и ботуши на токчета. Страхотно подходящо облекло за презокеански полет, няма що. Отивам на погребението на голямата си любов.
Декември е, месецът на мъглите на летище София. А имам прекачване. И нямам роуминг. Сърцето ми всеки момент ще се откъсне и ще се търколи между седалките на „Ербъс“-а.
В покрайнините на Бостън той все още спи до съпругата си. Няколко часа по-късно пали най-евтината и икономична от четирите си коли (почти се чувам как буча за безогледния американски консумеризъм, а той ми се хили в отговор, че съм tree-hugger). Предупредила съм, че в София непрекъснато отменят полети и всъщност не е ясно ще бъда ли на летище „Трюдо“ този следобед.
Но пристигам. Летището е огромно и празно. Той е там. И заедно я погребваме.
На следващата сутрин закусваме над трупа й пържени яйца и препечени филийки.
Беше жестоко
Нямам акаунт – и не съм имала – в нито един сайт за запознанства. Но напълно обяснимо съм скептична към „истински истории“ като филма Love.net. Аферата ми с любовта по интернет е дълга и общо взето с добър край. Изправих се пред необятните възможности на дистанционното общуване през 1998-а, в първата социална мрежа, когато Марк Зукърбърг е бил пубер с жълто около устата. Казваше се sixdegrees.
Българи в нея почти нямаше. Повечето бяха американски младежи и си говорехме за Клинтън, Моника и импийчмънта. Безгрижни времена… В sixdegrees се появи и Тобиас. Холандец, 26, химик във фармацевтична компания. Честно казано, не ме вълнуваше чак толкова, общуването от разстояние беше това, което ме опияняваше. Работех с думи – и тогава, и сега. Комуникацията в интернет ми се струваше най-грандиозното нещо, което думите можеха да построят.
Той, изглежда, имаше по-конкретни планове. Беше готов да пътува с колело от Холандия до България. Нямах нищо против да дойде, симпатично момче. Но… започнаха бомбардировките в бивша Югославия. Пътуването не се състоя.
Уверена, че вече знам всичко, си инсталирах клиент за IRC (някой днес помни ли какво е това?!). Мрежата ми беше до колене. Бях „оп“ в #bulgaria, името ми стоеше най-отгоре и можех да се любувам на гледката: тълпа пъпчиви младежи-програмисти, готови да целуват клавиатурата ми. Изпаднах в един паралелен свят – свят на безкрайни словесни броеници, интриги и наливни бири на открито. Да, защото това бе също и свят на истински срещи и истински приятелства. Днес животът ми е свързан с много хора, които съм срещнала за пръв път в чата, а после неусетно сме преминали към общуване на живо. Лашнах се в две мимолетни, но затова пък много разтърсващи „любови“. И много повече от два пъти изследвах как се развиват флиртовете в условия на физическо отсъствие.
Имах фул-тайм гадже, връзката с което бе преминала пиковия си момент. И макар да запазвах пълна физическа вярност, истинският ми живот беше в интернет – и с хората от интернет.
Тогава. Напълно случайно. Започна. Тя. Любовта от разстояние. Разстоянието беше 7500 км. А интернет я правеше да изглежда сякаш е зад ъгъла – и ей- сега ще завие.
Истинска поезия
Любовта от разстояние винаги е на висок стил. Една любов, в която разговорът никога не спира, в която повечето думи са изписани черно на бяло, не може да си позволи правописни грешки. Нито пък евтини реплики. Говорехме по цели дни. Понякога и по цели нощи. Вижданията ни за политика, екология, медии и кино се разминаваха драстично. Вкусовете ни за музика, храна, автомобили и секс почти се припокриваха. Ако има нещо вярно в твърдението, че сексът е в главата, то дистанционното общуване е оргазъм на два мозъка.
Завихме зад ъгъла едва пет месеца по-късно. Срещнахме се за пръв път на „Славянска“ и „Шишман“. Никога няма да забравя тази среща след пет месеца форплей. Любовта от разстояние е едно дълго пътуване. Тя е с постоянно стегнати куфари, дори на никого от двамата да не предстои пътуване скоро. В нея няма нищо делнично, битово или прозаично.
Престоят му в София беше кратък и връзката ни се върна там, където всъщност принадлежеше – в интернет, вечната и святата. Щяха да минат още шест месеца до следващата среща. Ако ви се струва, че не можете да издържите две седмици без секс (или поне не сте можели в двайсетте си години, колкото аз бях тогава), опитайте се да си представите секса след половин година ожесточена „любовна игра“ с думи. Той не може да се сравни с нищо друго освен с
термоядрена реакция
В любовта от разстояние винаги има трети – дори и двамата да сте сингъл – и този трети е разстоянието. Винаги се налага да се съобразявате с него. В нашата на старта имаше още двама „трети” – неговата и моят. Любовта от разстояние е щадяща и стъпва на пръсти. Тя не промени нищо в бита ни. Той запази старата си, „удобна“ връзка, започнала 3-4 години, преди да се срещнем. Нещо повече, тя се разви по план: ипотека, къща извън града, брак, накрая и презакъсняло дете.
Аз? Скоро изритах гаджето, което и без това ми беше омръзнало, и в продължение на шест години не започнах отношения с мъж, продължаващи повече от два месеца. Поведението ми през тях трудно може да опише като „моногамно“, защото любовта от разстояние няма власт над плътското Аз. (Освен в една-единствена шеметна година, когато той не си дойде през юли, но между двете Коледи аз не докоснах изобщо друг мъж – и сякаш дори хормоните ми бяха възпитани във виртуалност, не изпитах никаква липса по този повод.)
Но другите си отиваха на следващата сутрин или следващия месец, защото сетивата и мислите ми бяха пълни с него. До пръсване. И така, след събота вечер в Мохито и неделя следобед в By The Way, след уикенд до морето или безпаметно напиване с другари в планината – понеделнишкият следобед отново беше само негов. Само наш. И само пред компютъра. Това е единствената част от живота ми, в която съм
обичала понеделниците,
в която усетих смисъла на понеделниците. Всеки от тях наистина носеше черешовия вкус на ново начало, а не горчилката на поредната седмица рутина.
Общуването ни в почивните дни беше условно наклонение. Не желаех домашен интернет, той също беше в правото си да се отдаде на „истинския живот“. Работната седмица беше нашето постоянно време и място за срещи.
Говорехме. Говорехме, говорехме. Не си спомням да е имало виртуален секс – в смисъла на мастурбация със слушалки и камера. Реално епохата “скайп” започна към края на връзката ни, камерите не бяха много разпространени. А и не мисля, че ги искахме. Дистанционната любов е фентъзи ленд, където въображението е единственият инструмент и единствената стълба към небето.
Всъщност три-четири години след началото изглеждаше, че промяна ще има. За миг го понесе ентусиазъм за завръщане а ла „Българският Великден“. Беше царско време, прегърнато незнайно защо от емигранти от близо и далеч. Прекара доста време в България. Доста време с мен. Седяхме най-горе на Паметника на Съветската армия, клатехме си краката, ядяхме сладолед и чертаехме планове за бъдещето. После се оказа, че не е познавал правилните хора и не се е вписал в правилната корупционна схема. И всичко тръгна надолу. Но не свърши бързо. Любовта от разстояние (също като другата) все някога
достига до точка на пречупване
Вече си взел и дал всичко и пътищата ви, дотогава вървели успоредно един с друг, се отклоняват в различни посоки. От опиянение преминаваш към наркотична пристрастеност. Но хилядите километри гарантират тежка абстиненция. Блъскаш се като нощна пеперуда в градински фенер. Казваш „край“ и после пак, и пак, и пак. Трудно се къса нещо, което е безжично. Ревността и обидата буквално ме задушаваха, но не можех да се разделя с онова, което ме беше направило толкова цяла. Влязох в режим drama queen. В любовта от разстояние по принцип има повече фикция, отколкото факти, но сега потребността ми от антични трагедии беше нахранена до смърт.
Днес, пет години след края, съм сигурна, че дистанционната любов е истинска. Че тя не е сурогат, а по-скоро концентрат. Дестилирана любов. Стига да можеш да я понесеш.
Да можеш да издържиш момента, в който единият от двамата изключва компютъра си. Да не ти се пръсне сърцето, когато модемът или телефонният сигнал прекъсне. Да си окей с това, че слушате любимите си песни на отделни слушалки, а не заедно. Че прекарвате сто дни в духовен контакт и после само сто часа във физически. Сигурна съм, че изглежда нелепо. Но не е. Прекрасно и незряло е. Ясно си спомням как повечето ми приятели ме предупреждаваха, че хепиенд е невъзможен и „да не си губя времето“. Знам, че са били добронамерени, но времето за любов никога не е загубено. Знам и че всъщност им се искаше да повярват.
Затова хепиенд ще има. Ще ви напиша дори два.
Бащата на детето си също срещнах по интернет. И с него живеехме в две различни държави, макар и на един континент. И с него първите срещи бяха по летища. Но това не беше никаква дистанционна връзка. Бяха просто няколко месеца оперативно време, в които да напаснем местонахожденията и графиците си. Той и онзи, дистанционният, са се срещали. Всеки от тях – без лицемерие – смята другия за добър избор от моя страна. Предполагам, че на тази единствена среща всеки от двамата е поревнувал.
Не почитам никакви ню-ейдж гурута и смятам книгите за самопомощ за опасна халтура. Но „помнете, че най-добрата връзка е тази, при която любовта ви един към друг е повече от нуждата да сте заедно“. Мисълта е на Далай Лама. Надявам се, че интернет все още среща хора, които не са заедно, и че те все още успяват да я разпознаят. Дистанционната любов е тази, която никога няма да се забие в битовизми, яхнии и прах за пране.
0 Коментара