„Фотографията е тайна за друга тайна. Колкото повече казва, толкова по-малко знаеш.” Даян Арбъс
Няма лице или субект, заснет от голямата американска фотографка, който да не разказва необикновена история. Пулсиращата сърцевина на нейните снимки продължава да преследва зрителя с интензивността на психологическото преживяване над половин век след тяхното създаване.
Тръгнала от модната фотография, покрай семейния бизнес на родителите си, които имат бутиков магазин на Пето авеню в Ню Йорк, Даян Арбъс с лекота се отказва да снима красиви модели и знаменитости (дори и след като прави известните си портрети на Рудолф Нуреев, Хорхе Луис Борхес и Джеймс Браун), особено след като минава през фотографския курс на Лизет Модел. Причината не е своеволен каприз, а следвайки творческия си импулс – да улови скритата красива душа на грозното, уродливото, незабележимото, непонятното. Така тя открива своята страст и започва да снима предимно лицата на маргиналите: проститутки, травестити, великани, джуджета, психичноболни, недъгави, трудноподвижни, но с ангелски поглед, сепващ зрителя с чистотата на изражението си.
Тази страст към извънмерното се засилва с годините и младата Даян (тази година щеше да навърши 90), въоръжена с огромната камера Мамия 330С, доброволно става част от тъмната, пълна с кипящи тайни и взривоопасни страсти част от американското общество след Втората световна война, издирвайки сама субектите, които сякаш са изпаднали от преизподнята на войната.
Дори и след като е намерена мъртва, с прерязани вени, от приятеля й Марвин Израел (на 28 юли 1971-а), храбрата Даян Арбъс продължава да живее сякаш още по-динамично, отколкото приживе.
Забележителните й персонажи – характерни, сякаш издялани набързо лица и тела на маргинални мъже и жени на всякаква възраст, днес говорят още по-силно на език, който е по-близък до XXI век, но стои като „модерна класика” на бъбривия фон на ерзац опитите на постмодернизма. Действително. Нудистките портрети на Арбъс не са вулгарни, тъкмо напротив, разказвателни са и увличат като пиеса на Тенеси Уилямс – поставени в домашната им среда, чисто голата възрастна двойка не отблъсква, а привлича със спокойното изражение на лицата и естествената поза на телата, отпуснати върху стола и на дивана, които говорят без думи. От друга страна, младата двойка нудисти, заснети в гората хванати за ръка, са като окрупнени детайли от картина на Густав Климт. Заснети между дърветата като Пан и Психея, те стоят сякаш извън времето и пространството, а сияйните им лица осветяват телата им така, че дърветата изглеждат по-голи от тях. За по-внимателния наблюдател двойката нудисти в гората се оказва, че има изумителна прилика с голите влюбени в една от известните картини на убития в Аушвиц немски художник Феликс Нусбаум, на която той изобразява себе си и жена си Фелка Платек, също загинала в концентрационните лагери.
Трудно е да се пише за фотографските работи на Арбъс, без да се употреби някое от оръжията на критиката – терминология, създадена на практика години след фактическата поява на творбите й, критическа ирония, опити за проникване в детайлите и обобщение на сюблимния й интерес към анормалните прояви. Въпреки това нейната фотография призовава повече към мълчание и индивидуално преживяване на психологическите портрети, които е документирала през 50-те и 60-те години, отколкото към антрополигически анализ или друг опит за аутопсия на живата тъкан. Защото творбите й са дълбоко интимни. И всяка от тях крие своя тайна, която чака да бъде отключена повече със сърцето, отколкото с мисълта.
0 Коментара