Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
Снимки: Веско Николов
Гергана Змийчарова е актриса. Тя е художник и фотограф също. Лицето ѝ става популярно с ролята на Жана Д’Арк от сцената на Драматичния театър в Габрово, под режисурата на съпруга ѝ Петринел Гочев. Пак под негова режисура в момента Гергана играе в „Майстори“ на камерна сцена на Народен театър. Виждали сте я още като Жулиета от „Ромео и Жулиета“ и в „Голямата печалба“ на сцената на Благоевградски театър. Гергана и Петринел имат четири деца – три негови и едно общо. От всики връзки около нея, Гергана разказва за тази със себе си:
Защо се съгласи да участваш?
Защото се стреснах! В първия момент си казах „Да говоря за тялото си – публично? Абсурд!” После се замислих – защо да е такъв проблем? Често казано, в очите на много хора минавам за жена, която няма от какво да се оплаче по отношение на тялото си и все пак не ми се иска да говоря за него – след толкова години опити да го приема и обичам. Помислих се, че може би трябва да участвам – и като личен експеримент и като някакъв опит да се разбера… и не на последно място, защото дори онези, които в нашите очи „нямат от какво да се оплачат” също са много често неуверени, държа това да се знае.
Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имала ли си моменти, в които си изпитвала необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
Жалък. Опитът със самочувствието ми е жалък. Твърде, твърде рядко съм се чувствала наистина спокойна за това, което съм. Знам, че изглеждам доста самоуверена отстрани, но това е един от често срещаните начини човек да прикрие неувереността си. А да си неуверен е жалко, независимо от качествата и от външния вид на човек. Винаги съм смятала, че е по-добре да имаш самочувствие без особено покритие, отколкото да си талантлив, красив и интелигентен комплексар. Опитвам се да възпитавам децата си, че са красиви, че са хубави, че телата им, лицата им са прекрасни, че могат да постигнат всичко, за което мечтаят – че човешкото същество има неограничен потенциал… До колко ми вярват – това е друг въпрос. Но за повечето хора, примерно за 99% от човечеството, това и без друго е вярно – огромна част от хората са родени прекрасни и имат по рождение качествата и потенциала да бъдат каквото си поискат.
Изпитвала ли си срам от тялото си? Мислила ли си си някога, че трябва да изглеждаш по различен начин, за да бъдеш успешна/щастлива/реализиране..?
Аз лично бях кльощаво, леко хлапе. В първи клас тежах 18 килограма. Всяка нощ до влизането в пубертета, всяка нощ сънувах, че летя… Спомням си, че още заспивайки усещах как тялото ми се вдига над кревата. Все ми казваха, че съм слаба, а мама казваше „не си слаба, нормално дете си!” А аз не се занимавах с това тогава – слаба не слаба, беше ми леко, хубаво, бях красива! После тялото почва да се променя… не, че не съм била подготвена – родителите ми са направили каквото са можели, за да ме подготвят и все пак… променяш се – външно и вътрешно, външно – по-бързо. Никой не е достатъчно готов за това. Нямам спомен чак да съм се срамувала някога от тялото си. Не страдам от стандартните женски комплекси, че носа ми е голям или, че бюстът ми е малък… но и винаги ми се е струвало, че не съм достатъчно хубава и достатъчно слаба. Моля за извинение за това, което сега ще прочетете – не вярвам на никой, който ми казва че съм „доста слаба” или дори „прекалено слаба”… липсва ми 18 килограмовото аз, което нощем лети. И не, не страдам от анорексия – храня се, спортувам, понякога си казвам „леле, колко съм готина”, но през по-голямата част от времето, като всяка друга жена гледам пиците с тъжен поглед и подминавам сладоледа… И все пак някак успях да „надскоча” факта, че никога не съм се харесвала напълно. Не съм подчинявала живота си на външния вид. Избирах професии, за които външния вид не е от значение… до момента когато не реших да стана актриса. И тогава неочаквано открих, че хората ме виждат по начин доста различен от начина, по който се виждам аз.
Имало ли е моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Да, имало е. Всъщност всеки път когато се кача на кантара и видя цифра, която не ми харесва, тревожността ми взима връх над рационалността. В крайна сметка става дума винаги за плюс-минус килограм, килограм и половина, понякога става дума дори за грамове… това е чиста лудост – да се тревожиш за 500 грама примерно. Изобщо – тревогите за тегло; тревогите за това дали зъбите ти са достатъчно бели и дали косата ти е достатъчно гъста; дали миглите ти са достатъчно дълги… всичко това са страшни глупости, нали? Един ден всички ще сме стари и, което е по-лошо – болни, може би. И тогава ще си вадим младежките снимки от прашните лаптопи и независимо как изглеждаме на тях ще ни се струва, че сме били много хубави… Повтарям си това когато видя, че съм качила два килограма и когато жената в огледалото не е тази, която искам да видя. Знаете ли… не завиждам, не, но се възхищавам на всички хора, които живеят добре със себе си; в комфорт, с това което са. Аз самата винаги съм вярвала, че така трябва да е. Опитвам се да уча и децата си да се харесват и обичат, а на мен самата ми е трудно и знам, че не давам добър пример… обаче не знам къде сбърках…
0 Коментара