Понякога си мисля, че нарочно пълнея обратно след всяко отслабване. Че това ми се случва отново и отново не поради някакви физиологични причини, не поради гаргантюанска лакомия, дори не защото вкусната храна е източник на моментално удовлетворение и взаимност, от които имам отчаяна нужда. Нужда заради постоянния стрес, непрекъснато нарастващите отговорности за други хора, разяждащата ме несигурност за бъдещето и липсата на достатъчно силно рамо, на което от време на време да се разрева.
Не. Мисля си, че трупам килограми пак и пак, защото йо-йо синдромът е един от най-сигурните и надеждни начини да си доставям емоционален ролър коустър, върховете и спадовете, на който да си въобразявам, че владея изцяло и така да си създавам илюзията за контрол над една заобикаляща ме действителност, над която нямам никакви, види се, лостове за въздействие.
Защото усещането за движение незадължително дава и такова за посока, а пълнеенето и отслабването ми осигурява точно това. Другите катерят планини, усвояват нови умения, пишат книги, сменят партньори. Аз отслабвам.
Да си дебела жена в България е върховното проклятие,
грях, позор, престъпление срещу човечеството. Единственото по-презряно поприще е това на гея. Някой беше написал блестящ ФБ статус, в смисъл, че у нас може да си бил доносник, убиец, крадец, клеветник, сериен лъжец, но всички тези прегрешения бледнеят на фона на твоята алтернативна сексуална ориентация. Тя е, която те определя като личност и върховната обида е да наречеш някого „педераст“. Е, веднага след горното „уродство“ в нашата ценностна система се подрежда наднорменото тегло у жените.
(Мъжете не ги закачаме. Те могат да се раздуват до безкрай, да заприличват на човечето на Мишлен, без околните да се впечатляват от това обстоятелство и без то да ги възпира да се снимат голи до кръста, по цици, по потници, по шкембета и прочее).
Но пищните, пухкави, едри, закръглени дами българинът титулува с думата „дебели“. При това я произнася с отвращение, обикновено запазено за просяците с разязвени крайници по улиците и с някакво необяснимо ожесточение, сякаш тези хипертрофирали създания са отнели от неговия и на децата му залък и сякаш самото им съществуване е обида за изтънчения му вкус.
Дебелата жена е по-мразена и от бежанец,
те поне са предимно около „Лъвов мост“, а тя разваля пейзажа навсякъде. Тя е обект на неприязън и тормоз, дръзне ли да влезе в спор, той рано или късно финишира с препратка към теглото й. (В такива моменти се сещам как ми се радваха мъжете в Маракеш, един даже ми предложи ръката си в пристъп на умопомрачение. Питам се как стана така, че турското робство ни завеща какво ли не, но не и култа към сочната женска плът и защо по нашите ширини се навъдиха толкова ценители на двуизмерните изображения?)
Освен че е демонизирана, българката, допуснала да изпадне в състояние, определяно от обществото като „дебелост“, се сблъсква и с куп други несгоди, най-дразнещата от които е липсата на свестни дрехи в нейния размер. Тук сценариите са два. Когато е в добро настроение и с чувство за хумор, клетата дебелана философски заключава, че явно от тази марка й стават само аксесоарите. Ако продавачките имат рефлекс, те опитват да я утешат с фрази като: “Ама вие всъщност не сте чак толкова пълна, просто бюстът ви е много голям“, (уж моят случай) или „Малко жени с вашия размер могат да се похвалят с толкова плосък корем и добре оформен ханш“, (уви, не моят случай). Тук дружно се засмивате, клиентката въздъхва примирено и шопинг терапията се свежда до
избор между еднакво ненужните й чанта или нощница.
Когато не е в добро настроение, същата клиентка настоява да знае защо харесаната от нея блуза е внесена само до 40-и размер, след като съществува до 44-и, и ако продавачката не е тактически обучена или обиграна – по-разпространеното явление, тя й обяснява с тон, нетърпящ възражение, че от централата така са преценили, щото жените от техния таргет били до 40-и размер. Един вид, ти къде се буташ в „А“ група и как изобщо смееш да си търсиш дрехи, различни от одеждите на Демис Русос. Клиентката преглъща поредното наритване и си тръгва. Защото у нас фазата на дебелост, която за немалко жени трае цял живот, е низ от малоценни изживявания. Дали ще са ситуации като описаните, дали ще те нарекат „свиня“ на пешеходна пътека, или ако ти отнемат предимство на кръстовище и ти се възпротивиш, (забележете, че дори малко по-необидното „прасе“ е запазено за мъжете), дали ако изискваш отговори в някоя банка или институция, охраната ще бъде инструктирана да окаже съдействие на „пълничката дама с червеното палто“, но никога просто на „дамата с червеното палто“, дали на някаква опашка всички ще те пререждат, просто защото са по-слаби от теб. Околните всячески ще се стараят да си знаеш мястото. И то не е сред тях. Защото
отношението към дебелите е като към инвалидите.
Не че нещо, ама по-добре да не ни се мяркат много пред очите.
А ти, вместо да ги презреш на свой ред, се улавяш, че се виниш, че сама си се поставила в тази ситуация, че не си проявила достатъчно воля, постоянство и решимост да задържиш по-добрите килограми, че си се поддала на изкушението да опиташ и това, и това, и това… Че си предпочела да се наспиваш сутрин, вместо да идеш на плуване или да играеш гимнастика. Започваш да се самоосъждаш, да не се харесваш, да избягваш да се поглеждаш в огледалото, за да не си признаваш, че пак си се сурнала надолу по склона, да се ненавиждаш, че се тъпчеш, без да си гладна и да се чудиш докъде може да стигнеш в порива си за самоунищожение…
До един ден, в който докато дълбаеш дъното с мазохистично настървение, не се случи нещо, което да те оттласне оттам. Да те накара да напълниш дробовете си с въздух и да заплуваш нагоре по посока на слънцето. За да си доставиш отново несравнимото усещане за контрол, радостта, че си надвила себе си, че си по-силна от разочарованията, мъката и демоните си, разбирай – от апетита си.
Да си припомниш нетърпението, с което ставаш сутрин, за да се качиш на кантара и лекотата, с която си лягаш вечер с непривично празен стомах. Да познаеш отново спокойния сън, от който се събуждаш бодра и заредена с енергия. Да изпиташ отново желание да се разглеждаш в огледалото в банята, вместо
срамежливо и бързешком да се увиеш с хавлията.
Да чуеш отново бълбукащия смях, с който посрещаш комплиментите от приятелите си. Да се насладиш на тихото злорадство, с което приемаш възхищението на мъже, за които довчера си била просто „една закръглена смехорана“. (Не че точно тези те интересуват, но си доволна, че си отмъстена). Да се шашнеш от внезапно изригналото си либидо. Да се кискаш тайничко на възродилото се желание да съблазняваш без особена цел, ей така, от любов към спорта. Да изстинеш от ужас, че гърдите ти намаляват и се отпускат, но пък и да си кажеш, че ако тази цена ти е прекалено висока, винаги има път назад. Колко му е пак да надебелееш, да ги изпълниш и повдигнеш. Да се гърчиш от тревога, че ще провиснеш, но и да таиш ирационалното очакване, че ако се мажеш религиозно с „правилните“ продукти, това няма да се случи.
Да мечтаеш отново какво точно ще си облечеш и да си представяш пред кого ще го съблечеш, когато си „изцяло нова и съвършена“. Пълзящият страх, че ще се провалиш отново. Че няма да издържиш до края. Че ще те е срам да се видиш с всички, които знаят, че пак отслабваш.
Да получиш най-хубавото пожелание за рождения си ден. „Дано това бъде последното ти отслабване!“. Да изпиташ, отново, неистовата надежда, че този път то най-после ще се сбъдне.
0 Коментара