Радостина А. Ангелова жонглира с различните си роли точно толкова добре, колкото с думите. Тя е преподавател, доктор на техническите науки, награждаван поет и автор на хайку. Най-новият й (пети поред) роман „Афиши в огледалото“ е история с два времеви пласта, в чиито център е една от най-ярките български актриси след освобождението – Роза Попова. А една необикновена актриса не може да е обикновена жена. Ето какво разказва Радост за книгата:
Кога и къде се срещнахте за първи път с историята на Роза Попова?
С неудобство и стеснение трябва да кажа, че се случи чак по време на проучванията за ръкописа. В една доста дебела книга на проф. Филип Панайотов за историята на България през XX век попаднах на името Роза Попова – абсолютно неизвестно за мен. Стана ми интересно коя е, защото имах самочувствието на човек, познаващ в някаква степен доста имена от софийската театралната сцена, но за нея не бях чувала нищо. Така се започна.
Макар историческият пласт да обхваща едва три години, успявате да разкажете за важните събития от живота на актрисата и преди, и след това. Има ли нещо, което не намери място в романа, а ви се иска да споделите?
Романът разказва за три години от живота на една много млада жена, която обаче е напълно наясно със себе си – какво иска, към какво се стреми, какво е готова да направи, за да сбъдне мечтите си. И която попада в неочакван водовъртеж от емоции – и нейни, и чужди. Самото повествование ме въздържаше от навлизане в годините след 1903 г. Те са загатнати само от „съвременните“ герои в романа. А точно тогава Роза Попова разгръща себе си. Аз лично бях впечатлена от комбинацията между милосърдна сестра и театрална прима. Не на филм, не заради поза, а следвайки хода на политическите и военни събития от епохата, тя се оказва доброволно сред ранените войници, извършва леки операции и дори получава предложение да следва медицина. Времената просто са били сурови, ще кажем днес, но очевидно освен финес и жажда за изява, жените преди век са притежавали черти на „мъжки момичета“.
София – градът, играе важна роля и в двата пласта на романа. Доколко София бе част от писането – физически и като вдъхновение? И доколко романът промени личното ви отношение към града?
София е моят роден град. За мен София не е само съвременната „проблемна“ столица – той е всичките ми емоции от детството, места и хора, които се променят с годините. Вероятно заради мащаба, особеното на израслите тук е, че не градът, а кварталът, в който си се родил и оформил като човек, е по-значимият. Точно така, както един човек от Кюстендил, например, се гордее с града си, софиянецът се гордее с квартала си. Винаги съм се чудела на това различие, но задълбаването в историята на София в края на XIX век ми отговори на въпроса – значението на „махалата“ в младата столица е същото както в моето детство. Така че в известен смисъл сега разбирам днешна София малко повече.
Всички герои в „Афиши в огледалото” – и основните, и по-периферните, са плътни и дълбоки образи. Има ли някой от персонажите, към когото изпитвате особено силни симпатии?
Естествено, основните герои увличат, те са през цялото време на сцената и разум и чувства се концентрират върху тях. Но авторът е като родителят, който не се притеснява за успяващите си деца, а е винаги на страната на най-слабото в момента. Или на най-нуждаещото се от подкрепа. Не мога да отрека, че поради тази причина винаги успявам да се сближа по особен начин с по-второстепенните герои – сякаш да им покажа, че и тях създавам със същата обич като основните. Личните ми симпатии са на страната на Сейлъра. Майката и особено – бабата на Макс, са също хора, с които се „познавам“ на едно специално ниво. В историята от миналото това е Тодор Пеев – една забележителна личност, която заслужава да бъде главен герой на роман.
Срещате ли героите от романа по софийските улици днес?
Макс с червената си коса и брада се оказа на доста софийски улици… Няма ден да не го виждам. Евлоги Георгиев и Христо Георгиев също са на мястото си – само трябва да отскоча до Софийски университет.
Имаше ли момент, в който образите на Роза и Лия ви поведоха в неочаквана посока, или се довериха изцяло на замисления от вас сюжет?
Разбира се. Пиша точно заради тази магия – заради момента, в който героите оживяват и тръгват на път, различен от предначертания им. Много пъти, докато работех върху ръкописа, си задавах въпроса дали духът на Роза Попова би одобрил Роза Попова от страниците на романа. Защото те, при цялата неизбежна авторова измислица, със сигурност са различни персони. И ми се струва, че отговорът е положителен.
За Сейлъра годината започва от декември, с кой месец започва вашата година?
Е… Точно такъв въпрос не очаквах. Не знам кога е началото, но знам кога е или по-скоро – беше – краят. Когато бях малка, минеше ли рожденият ми ден, за мен годината свършваше. Така го усещах: трябваше да измине цяла една нова година, за да дойде следващият специален мой празник. Така че моят край на годината беше месец юли. Днес, за съжаление (казвам го с меланхолична усмивка), съм абсолютно в час с календара.
В голяма част от съвременния пласт сюжетът предлага музикален фон – героите слушат класически произведения, пиеси за пиано, радиохитове. Какъв е саундтракът на „Афишите”?
Много лесен отговор: Yiruma, River Flows in You.
Любовта присъства на много нива – любовта на Роза и Стоян, влюбването на Макс и Лия, страстта на Тодор, бракът на Сейлъра, голямата любов към театъра… и въпреки това „Афиши в огледалото” не е любовен роман. Как бихте определили книгата самата вие?
Вероятно мнозина ще бъдат привлечени от историческата страна на ръкописа, но за мен „Афиши в огледалото” е съвременен роман. Книга за живеца в човека. За онова, което ни подтиква да се променяме и да вярваме, че този път ще се справим по-добре. И ще сме повече в хармония със себе си.
0 Коментара