100 км в час, за двете секунди до неизбежния удар тон и половина метал изминават 55 метра. Без нищо да може да ги спре. Случва се всеки ден. Докaто не дойде страшното. Пак под формата на цифра.
1.63 промила алкохол в кръвта. Какво е това – 2 водки, 3 водки, 4 водки на екс? Какво значение има? Колкото и да се хвалиш, не си Супермен и нямаш необходимите реакции. Никой ги няма. Взел си решение – да убиваш…
Тази енергия, подвластна на глупостта, води само до едно. Можеш да чуеш как костите се трошат като солети. А
една мотористка душа полита към небето
Не помня нищо от самата катастрофа, дори от деня преди това. Но отскоро ме връхлита нещо необичайно. Случва се на различни места, по различно време, но винаги е едно и също. Настъпва пълна тишина и чувам звука от влаченето на тялото ми по асфалта. Страшно е. Но ще го прогоня. Както победих много неща.
Това не е разказ за болката. Нито за униженията. Нито за прошката, благодарността и омразата. Това е разказ за душата между двата свята. За удивителната способност на човешката психика да се самопредпазва.
За протокола: Пострадaл съм при катастрофа. Бил съм с мотоциклета си онази нощ. Пияният мачо също е бил там. Да покаже, че е царят на пътя и да ме изхвърли като ненужна вещ. Седмица и половина – кома и още около 3, преди да ме преместят в травматологията. Всички твърдят, че през цялото време съм лежал на легло номер 4 във 2-ра зала на реанимацията в „Пирогов”. Така наречената „Синя“ зала.
За мен обаче истината тогава беше друга. И все още съм скептичен за твърденията на всички останали.
Събудиха ме лампите. Бяха на тавана, квадратни със студена луминисцентна светлина – нормално. Движеха се по тавана, ей така свободно, просто разменяха местата си от време на време – нормално.
Друго ме притесняваше. Какво правя тук? Защо всичко е в бяло? Защо не знам къде съм? Какви са тези сенки, обикалящи около мен? Защо съм гол и ръцете са ми вързани? Защо не мога да попитам?
Защо нищо не излиза от гърлото ми, когато крещя?
Какви са тези безброй тръби, напъхани в мен? Защо сенките ми се карат и ме дърпат?… И тогава идва БОЛКАТА… И аз искам да се върна обратно – където и да е, само не тук. И успявам…
Пак се събуждам. Със страх. Тихо е. И полумрачно. Още съм вързан, но съм завит и болка няма. Мога да се огледам. Вече знам къде съм. Болница „Св. Иван Рилски“ (никога през живота си не съм бил там). Знам, че семейството ми е платило огромна сума и от „Пирогов” съм прехвърлен тук. Спокоен съм. Лежа в кабинета на шефа на болницата. До мен на един фотьойл дреме старец. Библиотеката до стареца е старинна, пълна с книги и прах. Има и огромен часовник – в ъгъла, и котката затворена вътре. Мята се в кръг – неистово, но безшумно. Изведнъж изчезва! Не! Виждам я в скута на стареца. Навита е на кълбо, а ръцете му я галят. Гледат ме. И двамата.
Без любопитство, аз съм вещ за тях.
Това продължава с часове. Приятно ми е. Мога да заспя.
Не ми позволяват хората с белите престилки. Идват тихо. И шефът е там. Разбирам, че трябва да ме оперират. Изведнъж всичко експлодира в болка, светлина и крясъци. Пробвам да се боря, не успявам. Трябва да се скрия…
Отново е тъмно. Старецът пак е тук, но е буден и ме гледа. Котката я няма, не мога да дишам. Обзема ме паника, започвам да се мятам, да крещя беззвучно за помощ. Поглеждам с надежда към стареца – не е помръднал – само се смее, тихо и злобно.
Пристига тя – Кучката. Не знам как се казва – едра, строга, спокойна и властна. Жената на шефа – тя командва. Знам, че може да ми помогне. Трябва да впръсне само една инжекция в онази тръба. Не го прави. Гледа ме как се мъча. Слага ми нещо друго – да дишам все пак, но не спокойно – в мъки. Страх ме е от нея. Така минават дни, а може и седмици. Понякога за мен се грижат други.
Болката и страхът се редуват с блажено спокойствие.
Времето е спряло в онзи часовник с котката. Вече знам, че съм катастрофирал с мотора, че имам тръба в гърлото и че трябва да се пазя от Кучката. Послушен съм – колкото и да ме боли, не показвам слабост – ще го използва срещу мен. Невидим съм. До тази вечер.
Шефът трябва да ме оперира, а имат билети за театър. Кучката е гримирана и бясна, а шефът обяснява как онези от „Пирогов” са го принудили. Казва на Кучката да ми сложи упойка и отива към операционната. В паника съм. За чудовището аз съм виновникът за провалената вечер. Идва при мен и ми слага нещо в банката и две мокри бели превръзки върху очите. Сигурен съм, че няма да стигна жив до операционната. Но е странно как мога да виждам през превръзките. Кучката изглежда озадачена. Разбирам притеснението й, когато се появяват хората от „Пирогов”. Не може да ме упои. Някой пита защо е сложила тези марли…
Тогава за пръв и последен път излязох от тялото си. Виждах себе си в леглото, как се отдалечава и изчезва зад бяла мъгла. После само наблюдавах. Лежах гол на земята, като повалено животно, а около мен като след успешен лов се бяха наредили онези с белите престилки и си правеха селфи. Явно най-накрая са ме упоили…
Отново съм в „Иван Рилски“, но вече в друга стая. Кучката я няма, но болката е тук. И унижението. Не съм бил с памперси никога досега. Спомням си много хора. Най-вероятно никой от тях не е реален. Ще ми се да вярвам, че и това, което преживях там, не е истина. Знам ли!
Вечерта преди „поредната операция“.
Вдигнах температура. Беше една от добричките сестри. Предложи да ми сложат някакво лекарство. Дойде с няколко листа, загънати така, че да не мога да прочета нищо. Само мястото на подписа се виждаше. Отказах. И стана страшно. Добрата сестра стана особена и излезе.
До този момент стаята имаше страхотна система от бели воали. Стигаха до определени точки, от които се разгъваха, след това се разделяха и пълзяха по целия таван. На фона на нежна музика.
От момента, в който сестрата излезе, стаята стана мрачна и черна. На тавана започнаха да се проектират траурни венци и реклами на погребални агенции. Музиката – тежка и болезнена. Тогава разбрах. Те ще ме убият. В интензивното умират хора. Аз вече не им трябвам.
Аз съм в многоликата стая и това е лицето на смъртта.
Няма да се предам. Започнах панически да се опитвам да си махна бинтовете, с които бях завързан за леглото. Часове наред. Дойде сестрата. И съчиних беззвучно следното. Опитах се да го кажа само с устни: „Знам кои сте и какво се опитвате да направите. Отдавна ви подозираме в убийството на ненужните ви хора. Но знаете ли кой съм аз – репортер под прикритие на „Жената днес”. Ако аз умра тази нощ, всичко това ще бъде публикувано”. Разбра ме – рекламите на траурните агенции се смениха и на тавана започнаха да прожектират снимки и корици от различни женски списания.
На сутринта дойдоха моите хора от „Пирогов” и чух най-приятните думи: Взимаме си го за операция при нас!
Заспах и последва най-невероятното ми събуждане.
Вкъщи съм. Пред компютъра. Пиша си с една приятелка в Скайпа. Тя ми праща видео. Пускам го и звукът става прекалено силен. Екранът на плеъра се увеличава, излиза от монитора и ме обгръща. И тогава виждам стая и легло. И собственото си тяло.
Около леглото са моите близки и приятели.
Операцията е минала успешно и всички много се радват. Чувам майка ми. Протяга ръка към моята. Неее. Не искам. Никога не съм изпитвал такъв страх. Защото усещам допира. Аз трябва да съм си вкъщи.
Близките ми изчезват и остават само белите престилки. Повечето съм ги виждал. Усмихват ми се. Моите хора. В „Пирогов” съм. И тогава чувам звука. Кацащи хеликоптери и стотици военни обувки. Поглеждам навън и ги виждам – скачащите от машините хора. На покрива на „Пирогов” съм в малка военна походна операционна…
Има едни „вълшебни пръчици“. Сестрата ги вади от опаковката, отчупва единия край, нещо започва да свисти, слага я в тръбата на гърлото ми и аз
вече мога да дишам леко и без болка
Унасям се в безгрижие. Наблюдавам сестрата как подрежда лекарствата. Говори с някакви хора. Чувам как се обаждат, за да ми търсят санаториум за почивка и лечение след операцията. Постепенно разбирам, че операционната е всъщност на „Енимъл Рескю“, че са ми намерили санаториум и чакаме само линейката. Ще имам спътници – три понита и една панда. Понитата не ги видях, но пандата беше на леглото в дъното.
Вече съм в синята зала. По-късно разбрах това. Слънце нямаше, но стените и таванът придобиваха различни размери, светлини и отражения, в зависимост от желанието на персонала. Разбирах, че е нощ по приглушените светлини, утрото по изкуствената и красива планина, обляна в отблясъците на изгряващото слънце. Залата носеше и възхищение, и страх, и надежда и болка, но знаех, че това си е моята зала. Докато …
Едно момиче, румънка, катастрофирала около Благоевград и за съжаление е парализирана от кръста надолу. Една нощ дойдоха ТЕ. В синята зала неспирно идваха разни хора. Дойдоха и казаха, че румънката е тяхна, защото са я прибрали с линейката от катастрофата и е била в болницата в Благоевград, преди да я прехвърлят тук. ТЕ започнаха да я опаковат – буквално. Но лекарката се сети, че не е направено някакво изследване, без което не може да се мести. Отидоха си. Но казаха, че ще се върнат. Страх ме е. Молех се аз да съм собственост на „Пирогов”.
Тогава бях убеден, че пострадаш ли при катастрофа, ставаш собственост на болницата, в която попаднеш. Не можеш да избереш къде да отидеш, как да те лекуват. Можеш само да умреш – в колко мъки – решава болницата.
После започна смразяващото чакане за операция. Звуците дойдоха изведнъж. Звуци от операционна.
Звукът на електрически трион и рязането на кости.
Непрекъснато, а ти си следващият. Тогава си мислех що за садист трябва да си, за да пускаш това на пациент. Сега си мисля – колко болен мозък съм имал, за да си представям това и дали въобще съм се излекувал, щом все още си спомням толкова ярко всичко това.
От операцията си спомням само съня – как лежа и се мъча да дишам. Все по-трудно. Въртя се и търся помощ, опитвам се да стана. Безуспешно. Накрая повръщам. Чувам сестрата как крещи, а над мен се надвесва лекар: Защо го направи това? Отвърнах: „Уморих се!” – Ами, прав е човекът, оставете го на спокойствие. И всичко свърши.
По-късно разбрах, че съм си извадил интубатура. Сам. Хемоглобинът в кръвта ми след операцията е бил по-висок от този преди това. Без да ми преливат кръв. Това означава само едно – ставал съм да пия кръв.
Много скоро хемоглобинът рязко спадна и трябваше спешно да ми прелеят кръв. Дишах тежко, кислородът от въздуха не стигаше до органите ми, а върху гърдите ми се топлеха 4 торбички с кръв. Можех да видя надписите на хората, дарили я, но не можех да ги разчета. Знаех, че индиректно това бяха братята ми – мотористите. След първата прелята банка бях по-добре. След втората – дишах свободно. На третата си припомнях филмите за вампири. На четвъртата банка се молех на лекарите да спрат. Никой не се смили.
Умирах десетки пъти и не разбирах защо ми причиняват това.
Такова преливане на кръв е едно от най-ужасните неща, които съм преживял.
По-късно, когато вече ми бяха махнали тръбите, в съзнанието ми се редуваха реалност и измислици. Научих се да различавам обезболяващите. Щом лампите тръгнеха по тавана – беше леката дрога. Започнеха ли да се изкривяват предметите около мен и да приемат различни образи – бяха включили тежката артилерия.
За негърчетатa бях сигурен, че съществуват. Докараха ги една вечер. От спасителна организация. Бяха жертви на някаква война. Стана мрачно, задушно и тъжно. Дечицата бяха безшумни, но лакомо поглъщаха всичко, което им дадат. Бяха увити в шарени одеяла и носеха маски – огромни африкански маски. Спомням си дори посланика на тази африканска държава, когато идваше да ги види и да си ги вземе накрая. Не позволи да им махнат маските.
Но това, което ме съхрани, докато дойдат семейството и приятелите ми, бяха – Картините.
Затворете очи. Черно. А сега отидете до най-близката лампа и ги затворете пак. Единствено и само тази ярка червена картина виждах аз, когато се опитвах да затворя очи. Няма начин да заспиш така.
Тогава дойдоха Картините.
Представях си, че е една директория на телефона ми, която мога да отворя по всяко време и да разглеждам снимки и видеа. Можех да ги сменям само с примигване на очите или с леко завъртане на главата. Имаше стотици неща. Черно-бели снимки с баща ми, някои от които оживяваха като кратко клипче. Знаех, че татко вече не е между нас, страхувах се и бързо ги прескачах. Имаше умалени модели на коли и мотори – като играчки. Даже можех да ги накарам да се движат. Никога не позволявах на моторите да падат. Имаше много и най-различни снимки.
Онова, което си прожектирах в синята зала, беше извън всякакви измерения. Най-уникалното нещо, което съм виждал, бяха Трите картини. И трите бяха на залез слънце. Две в Африка, а едната някъде в Южна Америка. Огромно плато. Отзад е силуетът на голяма планина. Встрани от нея огромно огнено червено слънце в заника си. Всичко е обагрено в приятно тъмночервено. Топло е, без да е горещо. На платото има двор, ограден от много старинна полуразрушена каменна стена, висока около половин човешки ръст. Целият двор е пълен с налягали тела на хиляди мъже, жени и деца.
Всичките голи, без да е пошло.
Цари невероятно спокойствие. Не обелват нито дума, лежат, обръщат се, смеят се, спят. И аз мога да обикалям навсякъде около тях. Невидим, лятящ във въздуха. Усещах всичко – топлината, тежкият аромат на прахта, светлината за залеза. Другите две картини бяха подобни.
С дни и нощи обикалях в тези картини. Постепенно започвах да разпознавам отделните хора, но не можех да променя хода на събитията – само да наблюдавам, спирам и превъртам. Никога не се отегчих да ги обикалям.
Нямам спомен кога точно изчезнаха, но отделни сцени и усещането като цяло са толкова дълбоко запечатани в съзнанието ми, че мога отново да си ги представя, но вече само все едно са на кинолента.
Достатъчно ми е.
0 Коментара