Всичко е едно и еднакво важно, смята Станислава Станоева. Това го е знаел и Айнщайн, разбира се, но неговата Вселена не е била толкова поетично красива. Иначе Станислава е пловдивчанка, а под Тепетата талантът се носи във въздуха. Има пет стихосбирки, преводи на няколко езика и куп награди по света и у нас.
Боса
Татко правеше пясъчни замъци,
така както строеше нашия дом.
Ходеше на плажа с чадър и бинокъл,
гледаше мадамите по монокини,
после се хвърляше да преплува морето.
А майка се страхуваше от медузи,
от вълни, високи като косата й,
и се мажеше с крем Нивеа.
Ние, децата,
стояхме върху протрития чаршаф,
ядяхме сандвичи, пълни с пясък,
копаехме дупки, в които да пада лятото,
и пиехме лимонада.
А когато искахме приказки,
ни даваха палячото и мечето,
за да не си смучем палците
и да се научим,
че на света вече няма принцеси.
Нощем морето идваше до бунгалото.
Аз се притисках до хладните му слепоочия.
Но то ми открадна малките джапанки
и така влязох в живота боса.
Сизифов комплекс
Вървя по стръмното.
Годините се свиват.
Търкалям своята вина по сипея
и я зазиждам.
Да оковеш смъртта
е като да прекъснеш линията на живота.
Привързвам се към наказанието с митологии.
Стокхолмският синдром е вкоренен в сърцето ми
От камък са минутите и все по-трудно
по стръмнината ги придвижвам,
но те не падат по очи,
обречени да са безсмислен жребий.
Не може никой да измисли този свят,
освен ако не е
особен разказвач на приказки
или самотен гений.
От епоса строя врата за живите.
През нея преминаваме последни.
Издигам дом, във който да побирам
отпадъци от върхове
и бездни.
Форма на мълчание
Стоя и наблюдавам как звездите
изпращат своето далечно минало.
Живея сред физичните закони,
които още никой не е виждал.
Гадая по отсечените дънери
кога и как ще се роди Месията.
Дърветата поникват тъй невинни,
а после стават кръстове за смелите.
Гръбнакът на деня е счупен от умори.
Под патериците строя гнездо за ангели.
Смъртта е обиталище за живите –
последната ни форма на мълчание.
Божествена наука
Всяко тяло е космос
със стремеж към разпадане.
Свободата да бъдем различни
ни превръща във хаос.
Един мъдър човек знае
как остарява материята.
Нищото има частици
непоносима тежест.
Човек с непредвидени спомени
от звездите съшива гоблени.
И играе със Бог на онази тераса,
от която се виждат вселени.
Воден град
Да се изгубиш
сред каналите на този град,
да се изгубиш в себе си.
И да откриеш Йосиф Бродски
край Моста на въздишките
как гледа мрака
и не знае кой е.
Безкрайно непознати,
отчуждени
да покръстосвате със корабче
из островите в топлата лагуна
без дума да си кажете –
два древни минотавъра,
удобно вцепенени в лабиринта на съзнанието.
Не може никой
да затвори в изречение Венеция.
Между греха и светостта
стои водата.
Южно убежище
Морето е до мен, а е така далече,
избягало след лятото на сушата.
Циклонът обещава дъждове
над белите самотни плажове.
Заставам на прозореца и вдъхвам мириси
на съхнещи треви, на прашна буря.
Един протяжен Ориент
в душата ми отчаяно танцува.
В такава нощ животът ми се пита
дали напред със мен да продължава.
Светът е детска люлка, мъртво конче
в ръцете на триръка заклинателка.
Блести градът с неонови разпятия,
с генезиса, шума и булевардите.
Изсъхнала от вятъра маслина
ме приютява в нежните си шепи.
0 Коментара