Бях добър ухажор. Имал съм прекрасни жени в живота си. Не го крия. Eдна жена, ако има акъл и чар, може да те провокира всеки три минути. Всеки миг, дори! Мъжете са много лесни. Това дето се правим на големи… Не! Всичко е в ръцете на жените. Винаги съм го признавал и съм уважавал това качество на жените. Имал съм и моменти, когато са се държали много арогантно с мен, с пренебрежение. Но аз тези неща ги знам, описани са в литературата, филми гледам…
Знам как да подхвана една жена, как да я влюбя в себе си. Но не спекулирам с чара си. Имам спирачки. Боли много, когато ме е изоставяла жена, тогава е тъжно! Колко пъти съм се влюбвал и все са ме изоставяли. Това е нормално, не драматизирам. И аз съм изоставял. Чак такъв ангел не съм. Човек така е организиран – среща се с някого, за да се раздели. И един път може да не се раздели. От това, което е преминало през мен, помня добрите неща, веселите моменти, а не тъжните. Човек е мислещо същество и ако си забие една мисъл, тя може да не му излезе от главата. Аз съм малко психар в това отношение. Добрият спомен при мен е генно заложен.
***
Един мъж може да получи самочувствието от жена. Определено. Мъжът е лабилно нещо. То е ранимо, уязвимо, мъжът е по-слабото. Да, той е семката, но родът, плодът седи там, на едно място. Затова жената е по-силното същество. Тя е тази, която може да организира обществото, да върти семейство. Жената е тази, която решава. Една жена може много да даде на един мъж, може и да го срине. И това не е само в поезията, това е реалност.
***
На 27 години станах най-известният човек в България. Не можете да си представите какво ставаше по улиците, когато се движех. Момичетата бяха готови да тръгнат с мен веднага, а момчетата ме гледаха лошо. Много се радвах на това харесване, няма какво да скромнича. Бях добър ухажор. Знаех как да спечеля една жена. Умеех да й говоря красиво. На една жена трябва да й говориш красиво, да я уважаваш. Винаги съм бил джентълмен с жените, с които съм бил. И няма дама, която да го отрече.
***
Барбара Брилска беше най-известната полска актриса през 70-те години. Нещо като нашата Невена Коканова. Мит. Признавам си, още щом я видях на снимките на филма “Умирай само в краен случай”, оцених красотата й. Руса, със самочувствие, талантлива и умна. Бях я гледал в няколко филма, в които ми направи много добро впечатление. В нашия филм нямахме общи сцени, но се забелязахме. Срещнах я в Лондон. Режисьорът Милен Гетов ни събра една вечер в хотелска стая, за да коментираме епизодите на следващия ден. Коста Цонев, който също като мен е ценител на женската красота, й беше хвърлил око. Аз си кротувах. Шегувахме се, че по-малко са столовете в стаята. Знаех кого ще видя тази вечер. Беше ми интересно да наблюдавам Барбара Брилска отблизо. Спомням си я с един бял гащеризон. Екзотична жена, имаше нещо специално в нея. Един път излязохме заедно. Видяхме се във фоайето на хотела и отидохме в бистро. Аз пийнах една, две, три бири, тя май нищо не пи. След което се прибрахме по стаите. Моите снимки свършиха, но аз исках да остана още ден-два в Лондон. Директорът на продукция ми каза, че няма стая за мен. Взех си куфарчето и се преместих в стаята на Барбара. Останах при нея…
Барбара Брилска: Обичах го, исках да се оженим!
Ето какво разказва за срещата и връзката им самата полска актриса в своята официална биография:
„…Първата вечер в София, по време на снимките на „Умирай само в краен случай“ Барбара заедно с целия екип отива на вечеря. Вече са седнали на масата, когато влиза най-известният донжуан на българското кино, а тя не може да откъсне очи от него. Той също я гледа. Хората от екипа, развеселени от впечатлението, което двамата са направили един на друг, се шегуват, че за него няма място на масата. Казват, че няма да му позволят да ухажва актрисата, която е дошла с тях. Неканеният трябва да си тръгне. В последния момент красавецът се навежда над ухото й и шепне на руски: „Нищо, ще се погрижа за теб в Лондон.“
***
Стефан приключва снимките в Лондон три дни по-рано. Иска му се да остане, но вече няма място в хотела. Дошъл е за първи път в стаята й да се сбогуват. Понеже вижда, че е разтревожен, тя решава да рискува и да го покани: „Ако искаш да останеш в Лондон, можеш да останеш при мен. Разбира се, без никакъв подтекст“ – подхвърля Барбара, въпреки че прекрасно разбира как може да завърши това. „Нормална колегиална услуга“, продължава тя, макар декларациите й да звучат все по-неубедително. За да й благодари, Стефан кляка пред нея и вперва очи, без да продума. Тя не издържа на погледа му и се осмелява да каже: „Можеш да ме целунеш, ако искаш…“ Няма нужда да повтаря, той я целува деликатно, по приятелски, и отива да си донесе куфарите.
***
Същото поразяващо впечатление й прави, когато след две години го вижда отново. Разбира, че е влюбена в него.
***
Отново приема предложение за български филм, идва в София и прекарва всяка свободна минута със Стефан.
Няколко дни след завръщането й във Варшава затъжилият се любовник пристига при нея. По това време такива пътувания не стават лесно, но позицията им в обществото помага. Стефан пристига в Полша като конферансие на естрадна програма, за да прекара известно време с любимата си.
… В това време тя се мъчи да убеди съпруга си да й даде развод. Мъжът й събира цялата рода, търсейки подкрепа, за да запази семейството – въпреки че самият той не желае да се откаже от навиците си (алкохол, жени).
***
Веднъж Барбара и Стефан вечерят заедно с известен български режисьор в хотел „Форум“. Тя е свидетелка на разговора, воден на български език. Те подценяват това, че е работила неколкократно в страната им и разбира доста добре езика. Стефан разкрива тайната на любовта им пред режисьора. Казва, че би искал да я вземе със себе си в България. Смята, че там тя е достатъчно обичана и популярна, със сигурност няма да има проблеми с работата. Двамата чакат единствено да получат развод от партньорите си. Режисьорът се усмихва любезно, но съветва Стефан да не се захваща с тази „афера“. Твърди, че това може да навреди на прекрасната му кариера, а и като партиец не би трябвало да изоставя жена си, това би било неморално и т.н.
След паметния разговор с българския режисьор Стефан си заминава. Не допуска, че вече никога няма да се видят…“
Без сълзи*
Колко е лесно
да бъдеш влюбен
на двадесет години,
на двадесет години.
И колко е лесно
да бъдеш разлюбен…
на двадесет години.
Прегръщах ветрове.
Целувах дъждове.
Търкалях се в ливади
от влажна нежност,
от влажна нежност.
Когато пък ме блъсваха
в бездънното “сбогом”,
и мислех си, че умирам,
и мислех си, че умирам,
и мислех си, че умирам.
Но ме спасяваха онези мрежи
от млади слънчеви лъчи.
И смееше се моето лице,
студено от изсъхнали сълзи.
Момичета като магии
се виеха около мен.
И свободата съм я чувствал най-добре
след болка от раздяла.
А колко е страшно да бъдеш влюбен
на четир’есет години,
на четир’есет години.
И колко е страшно
да бъдеш разлюбен
на четир’есет години…
Без болка.
Без магии.
Без сълзи.
Раздялата не носи свобода.
И мисля си, че не умирам.
* Стиховете на поета Любомир Левчев са в основата на биографичната песен, която Стефан Данаилов записва по музика на композитора Найден Андреев за своята 40-годишнина. Стиховете са сред най-любимите на актьора до днес.
0 Коментара