Грешки и прошки

Човек не трябва да се срамува, че е сгрешил, защото това означава, че днес е по-мъдър от вчера, твърди Алекзандър Поуп. Мъдрост, натрупана от собствените ни грешки, която ни прави по-добри хора. Така ли е наистина? Каква е цената на подобен опит и кой всъщност я плаща?

Всички грешим, неизбежно е. Дребни грешки колкото искаш, понякога неволни, понякога съвсем умишлени и ако се случи да останат незабелязани, бързо забравяме за тях. Изтриваме ги от съзнанието си, сякаш никога не са съществували и в резултат – съвсем скоро ги допускаме отново. Просто защото не сме разбрали, че така не бива, или пък си въобразяваме, че отново ще ни се размине. Понякога и от твърдоглавие.

Случва се обаче грешката да излезе наяве и когато истината лъсне, като че ли най-изненадан се оказва сгрешилият. Оглежда се стреснато, чуди се откъде му е дошло или пък мълчи гузно. Усещането да те хванат в грешка, била тя неволна или не, не е от най-приятните и всячески се стараем да го избягваме. Уви, човек наистина се учи от грешките си, вместо от успехите. Предполагам, че механизмът е заключен в законите на еволюцията –  неуспехите се помнят, за да оцеляваш. В днешните времена, когато не е необходимо да изриташ саблезъб тигър отзад, за да установиш, докато челюстите му се стягат около врата ти, че ритането на саблезъби тигри е грешка, оцеляването е придобило друга форма.

Пазим съзнанието си, способността да възприемаме и анализираме реалността и – понеже сме стадни същества – възможността да се чувстваме добре сред себеподобните си. Намираме мястото си с цената на жертви и усилия, поуки, от които извличаме опит и мъдрост. Но понякога  уроците могат да бъдат наистина болезнени и да оставят след себе си дълбока следа, която нищо не е в състояние да заличи. Продължаваме напред, леко пооръфани,

може и да накуцваме ментално,

но сме научили важен житейски урок, уж помъдрели малко повече, поне по смисъла на Поуп.

Чудя се тази мъдрост за кого се отнася. Дали наистина сгрешилият е станал по-мъдър, или повече от всеки друг мъдрецът е потърпевшият? Каква ли е неговата мъдрост, се чудя, и дали пък не ни дължи благодарност, че му позволяваме да натрупа ценен житейски опит. Дали същността на тази мъдрост не е едно друго, съвсем различно усещане? Индикаторът, който ни подсказва дълбочината на нашите грешки. Лакмусът на провалите, противоположността на инстинктите, зрънцето, което ни отличава от животните. Способността да осмисляме ефекта от действията си и повече от всичко –  да изпитваме вина.

Истината е, че не всеки може да извлече поука от собствените си грешки. Отричането е качество на страхливците, но сякаш

нищо на света не е по-страхливо от егото ни.

По-лесно е да хукнеш панически, да се вмъкнеш в сложния лабиринт на оправданията и ако все пак се озовеш притиснат до стената, да се измъкнеш с извинение. Да изречеш думи, подредени така, че да образуват билет за безплатен изход. Реагираш по инстинкт, сякаш се спасяваш от надвиснала опасност, бягаш и не поглеждаш назад, далеч от димящите руини, които си сътворил. А в техния център стои потърпевшият. Съзира избледняващия образ на вината в очите ти и разбира, че не е по силите му да го измъкне насила, да го сграбчи като чепата тояга и да те чукне с нея по главата, за да ти дойде умът.

Оставен без избор, той приема извинението. Стиска очи, докато уж гледа в твоите, опитва се да пренастрои възприятията си и да се види като благороден съдник. Заблуждава се, че се извисява до божественото. Пак онзи Поуп, а според други източници Балзак, казва, че

да грешиш е човешко, но да прощаваш божествено.

Нещо трябва да е объркано в превода на мисълта, мисли си потърпевшият, защото никак, ама наистина никак не се усеща божествено. Напротив, много му е зле. Чувства се предаден и излъган. Въздъхва. Няма друг избор, освен да приеме заблудата и да запази част от достойнството си.

Да простиш на думи е лесно. Времето е чудесен съюзник, когато събираш сили за прошка. Постепенно забравяш за случилото се, острите ръбове на спомена се изтъпяват и болката отшумява. Съзнанието притежава невероятни механизми за самозащита. Решаваш да постъпиш благородно и изричаш думи, подредени така, че да образуват билет за безплатен вход, но пък ти носят усещане за величие, чувстваш се благороден и добър. Само че в същността си тази прошка е просто заблуда. Оправдание за тоталното ти безсилие. Защото, за да простиш истински, е необходимо нещо друго, по-дълбоко и безкрайно искрено и то трябва да дойде от другаде.

Признание, осъзнаване и разкаяние.

Чувал съм, че прошка се дава трудно, но знам, че още по-трудно се иска. Необходимо е първо да признаеш, че си сгрешил, да отхвърлиш обясненията и оправданията, които съзнанието удобно ти предоставя, а това означава да се вгледаш в себе си и да не се харесаш. Нужна е огромна смелост да се изправиш срещу себе си. Егото гради защитни стени, които опитват да те отклонят от сблъсъка с него и е необходимо осъзнато усилие на волята да му се противопоставиш. Битката е дълга и много често кървава, но пък резултатът си заслужава.

Да постигнеш пълно освобождаване от вината никак не е лесно. В същината си процесът е прост, но страхливото его го прави дълъг и труден. Съпротивлява се като жесток охранен звяр, който защитава територията си, без да разбира, че по този начин се обрича на мъчителна агония. Единственото, което е способно да го унищожи, е страданието и

в съпротивата си, егото всъщност се самоубива.

Вината пълзи като злокачествено образувание, пуска метастази из душата ти и незабелязано обзема мислите ти, разяжда ги и ги накъсва, замъглява преценките и обръща фокуса така, че да съзираш укор във всеки поглед и жест. Онези напразно изречени думи, които са ти отредили безопасен изход, сега се връщат обратно и те блъскат в лицето. Дебелите въжета на вината те приковават в спомена и той изпъква все по-контрастно и ясно. Ръбовете му режат до кръв, измъчват.

Едва когато спечелиш битката със себе си и осъзнаеш ефекта от действията си, идва разкаянието. Копнежът да заличиш последствията и да се убедиш, че образът, който си зърнал, докато си се взирал в себе си не е твой, а е само нечий несъществуващ призрак, търси удовлетворение. И накрая, ако у теб все още е останала и капчица сила, искаш прошка, докато всъщност просиш освобождение.

Искреното разкаяние изисква искрена прошка, защото освобождението е необходимо и за потърпевшия. Той се нуждае от сваляне на огромния емоционален товар не по-малко от  прегрешилия. Облекчението, че си разбран, сякаш помита болката и разтваря железните челюсти на обидата. Вярата в справедливостта се възвръща, чувстваш се доволен и силен.

И тук навярно идва онази мъдрост, за която говори Поуп.

Осъзнатата вина е опасно оръжие.

Желанието за отмъщение може да е извънредно изкусително, а удовлетворението от изкупителното страдание – неустоимо. Хванеш ли в ръце оголените нерви на молещия опрощение, за да ги усучеш, ти се превръщаш в чудовището, което е живяло доскоро в мислите ти. То те е покорило, без дори да си го осъзнал. Тогава прошката се превръща в подредени думи, които са разхищение на човещина. Усещането за надмощие е примамливо и навярно е свързано отново с онези проклети закони на еволюцията, но в същността си то е атавистичен, примитивен инстинкт, който все още ни свързва с животните. Мъдростта и силата да простиш, да поискаш прошка, от друга страна, са качества, отличаващи истинските хора измежду човеците. А като че ли ключът към оцеляването ни е в това да бъдем истински хора.

Някои твърдят, че Христос е казал: „…прощавайте и ще бъдете простени”. Не знам дали това са негови думи, но който и да ги е изрекъл е бил един истински мъдър човек.