„Няма нищо по-лесно от това да поискаш прошка или да простиш. Аз лично го правя по дузина пъти всеки ден“, казва Марк Твен.
Колко важна е прошката, показва фактът, че във всички религии (дори в т.нар. „естествена религия“, която произтича не от Бога, а от самия човек и е база за морала и етиката) тя не касае само междуличностните отношения, а се разпростира върху всички аспекти на живота ни и е акт на вътрешно пречистване и смирение. Пряко свързани с прошката са
вината, покаянието, извинението, катарзисът –
вечните теми в изкуството.
Картината на Репин „Иван Грозни и неговият син Иван“ („Иван Грозни убива сина си“) ни показва първия цар на Русия с окървавеното тяло на първородния си син в ръце, след като току-що е разбил главата му собственоръчно със символа на властта – жезъла. Съществуват различни версии за причините – от проклетията на самодържеца, непозволяващ никой да му противоречи; през семейни крамоли заради младата снаха; та до опит за политически заговор. Коя от тях е истинската, в случая няма никакво значение. Изкуството не се интересува от причините, а от емоциите. Очите на Иван Грозни са емоционалният център на картината, в тях крещи ужасът на осъзнатото деяние, разкаянието на бащата, убил сина си. Тези очи, които човек няма как да забрави, ни казват, че царят никога няма да си прости. Трагедията се случва 1581 г., картината е нарисувана в периода 1881-1885 г. и изложена в Третяковската галерия, а 28 години по-късно друг руски художник – Аврам Балашов – я нарязва с нож, крещейки: „Твърде много кръв!“. Когато съобщават на Репин новината, че картината му е повредена, той промълвява:
„Само не очите! Не мога отново да нарисувам тези очи!“
Има ли простими и непростими деяния? Щом нещо съществува (или се случва), то е достойно да бъде анализирано, разбрано и прието. А разбирането и приемането съдържат в себе си „прошката“, така както „прошката“ съдържа в себе си разбирането и приемането. Приемането не е „примирение“, а „осъзнаване“ – тоест водещото не е „неизбежното“, а „личният избор“. Прошката е само и безусловно личен акт, дори когато става дума да я дадем другиго (поискана или непоискана, с искрено или привидно разкаяние), а какво остава за случаите, в които човек трябва да прости на себе си.
Шедьовърът на Достоевски „Престъпление и наказание“ е замислен през 1859 г., докато авторът е на каторга за революционна дейност. Основната тема в романа е за свръхчовека, човека-индивидуалист, който поставя себе си над закона и е готов да потъпква всякакви морални норми. Разколников е убиец-философ, разделящ хората на „тълпа“ и „избрани“, като вторите творят бъдещето и имат пълното право да потъпкват първите. В желанието си да докаже на самия себе си, че е необикновена личност, младият студент извършва убийство. Това обаче не му носи удовлетворение, а го хвърля в невъобразими душевни терзания. Подвластен на собствената си съвест, героят преживява своеобразен катарзис и решава, че пътят към прошката преминава през покаянието и изкуплението. Въпреки че срещу него няма никакви улики, той сам се предава, осъждайки себе си на каторга.
Сърцето побеждава ума.
Незабравими като картината на Репин и романа на Достоевски са и няколко сцени във филма „Кръсникът“ на Франсис Форд Копола по романа на Марио Пузо. Помните ли Майкъл Корлеоне (Ал Пачино) как бавно затвори вратата в лицето на съпругата си Кей Адамс (Даян Кийтън), майка на сина им Антъни и дъщеря им Мери? Кей не желае да ражда повече деца от мафиот, заради заплахата да бъдат убити от други мафиоти. Каменната физиономия на новия Дон – какво по-убедително доказателство за невъзможността му да прости. Ще видим същото изражение на лицето му и малко по-късно във филма, когато наблюдава предизвестената смърт на брат си Фредо (Джон Казейл), позволил си да предаде фамилията. Какъв контраст със сцената, в която убиват (в края на третия филм) дъщеря му Мери (София Копола) – безмълвният вик на отчаяние и покруса, който ни кара да усетим с всяка фибра на тялото и всяка клетка на мозъка си изначалната истина, че за да ти бъде простено, самият ти трябва да си прощавал на другите и на себе си.
Темата за прошката към себе си е застъпена и в не по-малко великия филм „Изборът на Софи“ на Алън Пакула по романа на Уилям Стайнър. Действието се развива през 1947 г. в Ню Йорк, където полската еврейка Софи (Мерил Стрийп, с „Оскар“ за ролята) води изпразнено от съдържание съществувание, изпълнено със страдание заради избора, който е направила в недалечното минало. Отведена с децата си в концентрационен лагер, тя е принудена от нацистите
да избере кое от тях – момчето или момичето – да отиде на смърт.
Жертва момичето, момчето също не оцелява, но самият акт на избор, пред който никоя майка не би трябвало да се озовава, я кара самата тя да не цени живота. И да търси смъртта – единственото изкупление, единственият шанс за покой.
Темата за прошката е основна и за моя последен роман „Розариум“. Повествованието започва с това, че младо момиче е пострадало тежко в катастрофа, причинена от каращ с превишена скорост пиян младеж с отнета за множество нарушения книжка. Една от основните дилеми пред родителите на момичето е доколко те имат право да отмъстят лично на виновника, без да се осланят на Божието възмездие. В романа се говори за прошката и в друг контекст – дали Господ би простил обвиненията към Него самия, че е допуснал толкова очебийна несправедливост.
Ще се покаем или не, ще поискаме ли прошка, ще простим ли на себе си и на другите? Това зависи само от нас и каквото и да решим, ще бъдем прави за конкретния случай и за конкретния момент. Главното е да не насилваме себе си. В каквато и да е посока. Ние не сме Бог, за да прощаваме на всички и за всичко. А и Той не иска това от нас. Както недадената, така и насила дадената прошка могат да задълбочат проблемите ни. Пак казвам – правилно е единствено това, което ще направим в името на собствения си душевен комфорт. Ненапразно „прошката“ е инструмент не само на религиите, а и на психотерапията.
Апропо, искам прошка от себе си и от вас за измисления цитат на Марк Твен в началото. А също така ви прощавам, ако не знаете кой е Марк Твен.
0 Коментара