Колко е лесно да бъдеш естет

Името на режисьора Милко Лазаров нашумя покрай втория му филм „Ага“, който откри „София Филм Фест” и бе специално поканен да закрие един от най-престижните международни кинофестивали – „Берлинале“. Филм, който бе аплодиран от международната преса и определен като една естетска приказка, в която се говори за семейството, за един отиващ си свят, за Седна и Нанук, които тъгуват по единствената си дъщеря Ага. Както този, така и първият му филм (Отчуждение) засягат социални теми. Милко Лазаров е режисьор на едни от най-добрите проекти, излъчвани по БНТ. Той твърди, че режисурата не е територия на размисъл, а на инстинкти. Разговорът с него обаче определено е територия на размисъл. Вижте защо.

При премиерата на филма „Ага“ на „София Филм Фест” каза: „Неуките си отиват“…

Да, отиват си. Хората имат нужда от нещо стабилно. Това, което се случва, няма генезис, няма почва.

Кое е това нещо?

Простащината, родоотричането, предателството. Има и едно отсъствие на загриженост към държавата. Това нещо си отива. Хора, които нямат никакъв капацитет, са натоварени със задачи, от които те самите се чувстват неудобно и са напрегнати, че не могат да изпълнят. И понеже не могат, са толкова агресивни. Затова се държат така и политици, и шефове на агенции, и всякакви властимащи.

И по какво съдиш, че си отиват?

Така го усещам. Хората вече имат нетърпимост, искат други взаимоотношения. Не казвам, че ще има революция. Но усещам, че нещата отиват към едно успокояване. Не може животът ти да зависи от това цял ден да коментираш Волен Сидеров или някой друг. Няма диалог, никой не чува другия… Но хората започват да търсят съвсем други неща, искат да отидат на добър лекар, да слушат умни хора. Неграмотността няма генезис, тя може да пограби известно време да поизнасилва, да обладае агресията и да я използва много умело, но това е до време. И това време свършва.

Обаче статистиката казва друго: неграмотността си е направо като у дома.

Не казвам, че ще стане веднага. Бавно ще стане, но ще стане. Вижте, всички, които забогатяха по нечестен начин, пращат децата си в Кеймбридж, Оксфорд. Дори те оценяват какво е да знаеш, защото те самите са били цял живот в една неловка ситуация. Знаят, че знанието дава, то освобождава. Да си неук е голяма тревожност.

Тази тема твоя тревожност ли е?

Откакто имам деца, вече три години, мисля за това. Иначе аз съм си създал някаква такава кохезия, имам си другари, с които си говорим, отделил съм се от всичко наоколо, намирам си съмишленици за филми, за представления…

А защо избра темата за семейството за твоя филм „Ага“?

Ако трябва да бъда честен, нямам никаква идея защо съм направил точно този филм. Процесът по правенето на филм е толкова дълъг, че няма момент, в който изведнъж осъзнаваш защо ще направиш точно този филм.

Казваш, че целият филм е изпълнен на принципа на естетиката и заради това е сниман в Якутия.

Под „естетика” нямам предвид само видимото. Говоря за естетика във всичко, включително естетика на взаимоотношенията, на  поведението. Човек трябва да прави това, което го влече. Мен това ме влече, това за мен е лесно.Човек трябва да мине през много трудности, за да стигне до момент, в който може да прави нещата, които са му лесни, каквито и да са те. Например: ако някой може да реди павета много хубаво, по-добре това да прави, вместо да е най-слабият преподавател някъде.

Смятам, че и тази тема за равноправието между мъжа и жената е измислена. Не помня на кого принадлежи тази мисъл, но виж колко простичко е казано: Равноправието не е важно, важно е единството. Какво значи кой повече и кой по-малко? В кое точно? Каква е тази война между двама души, независимо от какъв пол са? Трябва да се търси единството, а не равноправието. За мен равноправието е глупост. Пред кого да сме равни? Нима пред Бога не сме равни?

Смисълът е по-скоро върху равните възможности, тях не винаги ги има.

Търсейки равноправие, двама души не са единни, това е едно съревнование, което води доникъде.

Да се върнем на филма. Ако използваме метафората от него за един отиващ си свят, кой е последният човек?

Той не е конкретна фигура. Не може да поеме това огромно колективно съзнание, за да остане последен. Понеже сега чета филма през другите, метафората по-скоро е на един свят, който се сменя. Не знам дали е за по-добро или не, но светът се променя светкавично. Това не са два свята, няма битка между тях, светът е един. Просто някои хора, като мен, които са живели по-голяма част от живота си в предишния свят, от една страна, имат носталгия по него, но и си дават сметка, че новото заменя старото. По-младите не си дават тази сметка и това е нормално, няма как един 17-годишен човек да мисли за нов-стар свят, той просто живее в този свят. Ние, като по-възрастни, трябва да даваме с опита си откровеност, защото този 17-годишен например, може да му светне нещо и да внимава какви ги върши, да спре да си губи времето и да прави нещо важно.

Изборът на тема, това, че филмът е аналогов, някакъв толеранс към миналото ли е, или просто това е твоят начин да правиш кино?

Снимайки филм, аз се спасявам от провал. Спасявам се от капана, който сам съм си сложил. И изобщо нямам време да осмислям как ще го направя още по-хубав. Напротив, през цялото време усещам, че се проваля филмът, че няма да стане. Така че съм нямал усещането, че правя произведение на изкуството. По-скоро аз бях в паника да не е провал.

Казваш, че режисурата не е територия на размисъл, а на какво е?

На инстинкти. Най-вече на инстинкт за спасение. Инстинктът ме е довел до всичко, което съм направил. И колкото по-голям капан си слагам, толкова по-силно трябва да се изявяват инстинктите ми за спасение.

От какво зависи добрият филм, освен от инстинктите на режисьора?

От много голям късмет – във всеки смисъл. Екип, ти самият да си в кондиция, всичко. И, разбира се, на много голям талант – пак на всички. И с този филм беше така. Най-големият късмет беше, че всичко мина много леко, противно на условията. Защото беше ненормално място за снимане.

И защо го избра тогава?

Така трябваше, другите места бяха Гренландия и Канада, където не беше възможно да се снима. Човек, като реши да прави филм, не се пита дали нещо е възможно. Чак когато започне реално правенето на филм, тогава идват тези въпроси и те променят много неща. И затова ти е нужен късмет, за да може това, което трябва да промениш, да не е фатално за филма. Помислете, как се отива в Ятутия, за да се снима игрален филм. И с актьорите имахме късмет, с тях всичко мина гладко. Голям късмет имахме и с автора на музиката Пенка Кунева, която е най-успешната жена композитор в Холивуд, асистент е на Ханс Цимер. Тя е много деликатен, чувствителен човек. Тя самата е емигрант в Америка, тази тема й е близка. Най-голямото наказание на емигрантството е, че родителите ще умрат, без да си при тях.

Искаш ли да оставиш следа?

Искам децата ми да не се срамуват от мен. Искам като стане голям синът ми, да хване една мацка за ръката и да каже: Ела вкъщи, да ти пусна един филм на баща ми. Искам децата ми да имат самочувствието, че баща им не се е страхувал да прави кино. Без значение дали е добро или лошо. Защото самият жест да посегнеш към един филм е самоубийство. За мен следите са важни само в рамките на семейството. Само там мога да бъда изцяло отговорен.

А от какво се страхуваш?

Аз съм роб. Страхувам се от това, че не разбирам свободата, че не копнея за нея. Относително и фалшиво изразходвам някакъв копнеж да упражнявам свобода в работата си, но усещането за  свобода, което имах като дете, тичайки в махалата към другите деца с една филия в ръката, при мен е изчезнало.

Този страх не е ли просто тъга по младостта?

Не. Някои хора са го запазили. Имам познати, които продължават да имат автентичен копнеж по свободата. Те я разбират, тя минава през тях, те са свободни, по-свободни от мен.

А защо ти не си успял да запазиш този копнеж?

Причините са много. Няма един отговор. Може би част от него е, че самият аз съм робски настроен, непрекъснато се съобразявам, имам чувство за вина за всичко. Дори за това, че по толкова низък начин се излагат нашите държавни мъже. Говоря за първична вина, за автентичен срам. Като бях малък, изпитвах срам дори от ученици заради начина, по който рецитират стихотворения.

А като човек на изкуството, изпитваш ли вина за времето на неуките?

Минахме през едни години, чийто край носи в мен надеждата, че неуките ще си отидат. През тези години имаше едно нездраво развелесяване и разгулване, време на първични удоволствия, някои го нарекоха чалга. Трябваше да минем през това. Много рязко се промениха нещата. Без да го заслужаваме, стана така. Осъмнахме с преврат, за който никой от нас не беше положил усилия да се случи. Приехме свободата като нещо, което изисква бреме – да ходиш да гласуваш, да се информираш. Кичът се издигна в някаква безоблачна реклама на вечното щастие…

И този кич вече си отива?

Да, той няма генезис. Кичът е предходник на две неща – на разцвет на изкуството и на упадък на слабия дух. Кичът си отива. Ще има нови форми на общуване, ще има дори нова монетарна форма. Неизбежна е тази промяна – с малко повече разум и ако върнем Бога сред нас, ще доживеем да я видим. Липсата на Бог е много голям проблем. И не говоря за липсата на вяра в църквата.

В какво друго вярваш?

Вярата също е талант. Аз, за съжаление, нямам такъв талант. Вярвам в единствения Бог. Това е маякът, който ме държи във вярната посока.

Като творец или като човек?

Всякак. Човек не може да направи нито по-хубав филм, нито по-лош от това, което може да направи. Не може да се люби нито по-добре, нито по-лошо, отколкото може. Човек не може да е друг, колкото и да се опитва, колкото и да мами. Той знае, че не е друг. И колкото по-бързо свикнем със себе си, толкова и по-отговорни ще сме за постъпките си и за това да различаваме добро от лошо.

Аз самият имам чувство за вина, че копнея да бъда друг. Може би това правя с филмите си – някакъв мой копнеж да бъда друг, да се представя по друг начин.

И успяваш ли?

Най-вероятно, иначе за какво ги правя тези филми.

За себе си и твоят начин на случване.

Няма да има размах, ако бъда себе си, ще има вглеждане. Предпочитам да правя филмите с амплоато на човек, който копнее да бъде по-добър, да бъде друг. Стремежът да си по-добър е стремежът да се приближаваш към Бога. Простичко, но и трудно. Правенето на филми утолява този мой копнеж.