Детство с баба

Моята баба почина и в това няма нищо необикновено. Всички баби умират. И тогава от тях остават само спомени.

Първият ми спомен за баба е толкова далечен, че сега се съмнявам дали не е било сън. Една нощ, една от дългите, пълни със страхове детски нощи, се събуж­дам oт необичайна шетня и въ­лнение. Нищо не разбирам, но се заразявам от тази тайнственост. Страшно ми е. В стаята влетява баба по долна риза, в ръцете й, увито в полата й като бебе, лежи новородено теленце. Изведнъж ми става неловко и срамно и за баба, и за това същество, скрито от зимния студ в полата, в която аз обичам да се гуша. Свивам се под юргана, за да не разберат, че съм будна, и плача ревниво. Защо баба не е взела одеяло или чувал? Чак след много години си дадох сметка, че баба е изтичала навън полуоблечена, уплашена за сивата крава и за да увие теленцето, е взела първата попаднала пред очите ú дреха.

И по-късно винаги щъкаха жи­вотни в двора,

между зидания дувар и цветната градина с рози и кандилки

Може би трябва да се върна към времената, които не си спомням, защото ме е нямало още. И да разкажа как двамата с дядо правели невъзможното, за да се изучи синът им. Но това у българина е много разпростра­нено. За радост на баба и дядо татко не беше неблагодарен син. Селото е на около седемдесет километра от столицата и това улесняваше баща ми поне веднъж на две седмици да се отбие при „татко и мама“, а когато дядо умря — и всяка седмица. Ако беше зает — заминавах аз. Осо­бено по времето, когато учех в гимназията и в първите ми сту­дентски години. Връзката със се­ло беше нещо неизменно, разби­раше се от само себе си. Като се омъжих, започнахме да ходим с мъжа ми.

По това време в се­мейството ни се появи шегови­тата приказка: „И не бутайте самалъка!“ — така шеговито ни изпращаше баща ми, осведомен за разговорите ни на студена сли­вова или домашно вино под ас­мата, които неизменно завършва­ха с едно и също — как ще съ­борим вехтите постройки — самалъка, и стария дом, правени от плетени клони, измазани с кая, също и „новата“ къща — тази, в която живееше баба, и в която кухнята още е с пръстен под. И как ще построим нова къща. Не знам доколко баба вярваше на тия разговори. По-скоро не се е заблуждавала дали може да ста­не това със средствата на двама студенти и със силите на син, раз­късан от служебни задължения, приятели и семейство. Разгово­рите ни в известен смисъл бяха ритуални и имаха много по-голямо значение, отколкото по­строяването на нова къща. (Нещо като

любимата бабина дума „онодéеме“

В устата на баба тя означаваше може би половината от познатите ми глаголи. Ако например баба казваше на някого „онодееме лозето“, това според сезона означаваше пръскахме, ко­пахме, рязахме, кършихме. Не че тя не знаеше тези глаголи, упот­ребяваше „онодееме“ донякъде по навик. Но за мен тази дума имаше почти вълшебна сила, за­щото можеше да изрази десетки състояния и действия, без да се променя.)

Ритуалът в същност по един безболезнен за всички начин (може би така ми се ще!) поправяше онова, което животът беше обър­кал. Защото истината е, че баба беше самотна (отначало написах „много самотна“, но го задрас­ках — може ли човек да е малко самотен?). В последните години самотата й прерасна в саможивост. По свое желание намали връзките си до пет-шест жени на нейна възраст.

Беше самотница по душа. Ни­кога не приемаше помощ или услуга, ако не е в състояние да се отплати на човека неколкократно. Да не си помислят хората, че нямаме, че не можем да се оправяме сами! Най-лесното не­що беше да я обидиш съвсем не­съзнателно заради тази й мнителност и честолюбие. Във взаи­моотношенията си с хората вла­гаше толкова условности и нюа­нси, че никога не можах да разгадая докрай защо онзи й е симпатичен, а този — не.

Чудно ми е като се каже, че на село животът е по-прост. Не е вярно. На село хората придават неимо­верно повече значение на думите, събитията и постъпките и живеят всекидневието си така, сякаш ця­лото село наднича през дувара им. А то си е гope-долу тъй…

Вече си давам сметка, че макар да не живеехме заедно, баба осезаемо е влияла върху нас, върху мисленето ни. На цялото семей­ство, включително и на снаха си, па макар при нея реакцията да е била от типа:

„Щом свекървата смята така, значи трябва да стане обратното.“

Почти сигурно е например, че майка не обича шаран-плакия, защото баба го обичаше много.

Баба беше талантлива готвач­ка, с въображение. Сигурно ни­кога вече няма да ми се случи да ям лютиви млечници с ориз на фурна, лютика от печен зарзават, мекици, ама дебели по един пръст, царевичник, или пък турти, печени в подница под връшник, ухаещи на жито, пушек и кой знае още на каква сладост, изчегъртани от пепелта, парещи. Миризми и вкусове на детството с баба…

Беше огромна жена, с бяло-жълта плитка и зелени очи (никой от нас и децата ни не наследа тия очи). Баба получила удар в гра­дината си, в началото на април. Не съм я видяла и не искам да си я представям така: паднала с мотичката в ръка върху земята, като на смъртен одър. Защото тая градина беше чудо на живота. Правена със замах, по мъжки. А истинското чудо в нея бяха до­матите. Оттогава съм убедена, че най-съвършеният представител на растителния свят са те. Едри, плътночервени и месести. Трябва само да се позатрият с ръка, не искат нито сол, нито сирене и хляб. И още: чушки — люти, чор­баджийски, капии. Царевица. Цвекло. Марули. Чубрица. Кар­тофи. Зеле. Краставици. Веднъж, преди да станат първите краста­вици, откъснах си самичка една неголяма и я изядох. Баба ме пита за нея, тя винаги знаеше коя къде се намира. А аз се смутих и излъгах, че не съм пипала. Каза само: „Сега всички ще горчат. Първата краставица трябва ця­лата къща да я опита, иначе до една ще са горчилаци.“ И досега не знам има ли такова поверие, или баба го измисли, за да ме научи на нещо много важно.

Градината беше към декар, равна, плодородна, тлъста земя. Леха до леха — всичко минаваше под ръката на баба. Копане, пле­вене, садене, поливане, пръскане.

Раждаше като бясна тая земя.

До зеленчуците — вишни, присади, ябълки. От пролет до късна есен нещо растеше, цъфтеше, връзва­ше. До оградата — два ореха, плодовете им пълнеха чували. Над стария бунар се виеха розов трендафил и един храст с жълти цветове, не научих името му и до днес. В далечния ъгъл, под усой­ната сянка на ореха, вирееше най-зеленият мъх, дебел три пръста, с големи кафяви спори.

Баба получила удар в гради­ната, в началото на пролетта, когато вече беше вдъхнала живот на царството си. Тя умря в бол­ницата (амортизирано тяло, каза лекарят), а вуйчо през цялото лято се грижеше за градината. Правеше го като помен, като упокой, да не страда духът ú, че не си е свършила работата на тоя свят. И през оная година гради­ната народи за последен път, в памет на стопанката си.

Отдавна не съм ходила на село. Миналото лято вишните окапаха, успокоявахме се, че няма много плод от студовете. Есента не оти­дохме да оберем орехите. Снегът ги затрупа. Последния път, когато влизах в градината, вече нямаше и помен от лехи. Щирове и троскот, и други буреняци, безименно силни, покриваха големи твърди бцни пръст. Покрай огра­дата, на сянка, колкото мене ви­соки се къдреха зеленочерни коп­риви. До мъха в ъгъла не стигнах, трябва да е станал още по-раз­кошен. Асмата в двора залиняла, гине. Липата не цъфтя тази пролет, каза вуйна.

И тогава разбрах, че не земята, а хората са плодордни.