„Цялата е на тебе!“
Колко пъти съм чувала тези думи, изричани пред или в отсъствието на дъщеря ми, от хора близки или случайно срещани. „Благодаря, ама брадичката е на баща й“, обикновено отговарям аз. Правя го не от излишни скрупули, а в интерес на истината – още при раждането на Йоанна свекър ми беше заплюл долната половина от подпухналото й жълтеникаво личице за себе си. До ден-днешен е повод за смях категоричността, с която той поделил новородената си първа внучка със свата: „От носа нагоре е на тебе, ама другото е от нашия род“.
Истината е, че цялата е моя. Със брадичка или без нея, тя е живото доказателство, че гените са важни, но има и друго. Тя повтаря мен по свой начин – факт, който ми е трудно да приема. Не е ревност, не е разочарование, просто всекидневните доказателства, че това същество, с което делим пространството, е мое, продължават да ме изненадват. Когато прочета някъде думите
„тя е мое подобрено издание“,
гледам на тях не като на клише, а като непълен портрет на първородната.
Срещата ни бе в края на пролетта на 2000 година. Убедих се, че книгите заблуждават – никакви силни чувства не нахлуха в сърцето ми, нищо не преобърна съзнанието, нито ми се разтрепераха ръцете. Изпитах две неща – облекчение, че всичко е приключило добре и за двете ни, и нетърпение тя да порасне, за да общуваме като приятелки.
Пълното отсъствие на вежди ме потресе. Над още неотворените й очи се мержелееха някакви обещания за мъх, пред които моите вежди изглеждаха като на възмутен грузинец. Когато си отвори очичките, разбрах, че вече е взела решение да ме напусне – през целия си почти 18-годишен живот досега тя беше по-самостоятелна от мнозина възрастни. В първите месеци и години от съвместното ни съществуване аз питах по-опитни от мен майки, четях определени книги за възпитанието, но почти нищо от наученото не приложих, защото тя беше насреща ми.
Дъщеря ми знаеше винаги какво прави,
дори и когато беше наясно, че ще сгреши.
Във всичко освен в тази смелост тя е моя. По отношение на смелостта й дори да тичам срещу нея, не мога да я стигна. Тя не демонстрира чудеса от храброст, не ми е правила (много) напук като дете, сервира ми изключително приемлив пубертет, но във всяко нейно действие виждам онова, което на мен не ми е стискало да покажа.
Тя тръгна на детска градина със смях, а не с рев, защото видя възможност за сцена, на която да печели симпатии. На своите последващи сцени излизаше без грам страх, докато аз до ден-днешен ненавиждам публичната реч и имам специфична сценична треска. Детето отстояваше мнение в моменти, когато дори моето не бе достатъчно оформено.
Иначе цялата е моя. Гласът й звучи като мен и като този на моята майка, начинът, по който артикулира, е подобен на моя, жестовете – о, жестовете!, напълно подхождат на моята експресивна натура. Дъщеря ми получи в наследство от мен формата на очите, рано проявен едър бюст, интерес към историята, твърде романтична нагласа и протяжен пубертет. И жестовете, присъщи на италианец, държан два месеца в окови. Е, тя има капчица италианска кръв по бащина линия, но начинът, по който разказваме филм, убеждава околните, че не генът е повлиял в случая.
Да, тя цялата е моя, и превзема мен с годините.
Категоричността, с която отстоява себе си във всекидневните ни разговори, ме влудява, но й свалям шапка. Каузите, зад които застава, постепенно стават мои. Подозирам, че признаците на либерализация във възгледите ми се дължат на първородната. Тя приема консерватизма ми с демонстративен смях. Толерантността й е безкритична, но в очите ми я прави по-добър човек от мен.
Шегувах се с мъжа си, че съм му родила дете, за да има с кого да си играе. Моето очакване бе това дете да порасне достатъчно, за да играе с мен. И много се радвам, че моето време дойде.
0 Коментара