Jamаica Me Crazy

Първата седмица на януари е. Студ, свъсени хора и разжалвани елхички около контейнерите за боклук. Софийски пейзаж, недостоен дори за твърде дръзка арт инсталация. Потопена в тази безрадостна следпразнична атмосфера, получих неочакван имейл с въпрос искам ли в неделя да отида на Ямайка за една седмица? Поглеждам – днес е сряда, не бъркам. Внезапно реших, че става въпрос за нещо някъде тук, наоколо, което се казва „Ямайка“. Защото много добре знам, че истинската Ямайка е Карибски остров, с ром, реге, слънце и море. Той е далеч, пътят е дълъг, доларите – зелени, а аз съм на работа. А и кой трудов български гражданин тръгва просто ей така тази събота за Карибите? Оказа се, че аз тръгвам тази събота за Карибите! Късмет, неочакван като сняг през януари за Столична община.

Искам ли билет за Ямайка? Искам. Отивам ли? Отивам.

Как се организирах за три дни, това е спомен, който е блед и битов. Но успях. В събота вечер летях за Лондон. Кацнах на Хийтроу и след кратка нощ с приятели, в неделя на обяд бях на летище Гатуик, посока Мотего бей. Авиокомпанията „Върджин атлантик“ лети до там два пъти седмично. Екипажът беше британски, повечето пътици – видимо ямайци, и аз – представител на самото европейско председателство. Тръгваме, ура!

На седалка срещу мен стои човек, който не спира да ме зяпа, ще кажеш, не е виждал Европейски съюз. Хвърлям един поглед към него и – О, да! Просто съм сигурна, че това е самият Боб Марли, но по цял анцуг! Или е той, казвам си, или всички ямайци са като китайците – така си приличат, че не може да кажеш кой кой е. Ти му викаш:
– Вие китайците страшно си приличате!

А той ти крясва насреща:

– Ама аз съм кореец!

Олеле и таз добра! Извинете, ‘скюзми…
„Дали не е така и с ямайците?“, чудя се аз.
Боб Марли продължава да се обръща и да „хвърля белтъци“ в моята посока. На повдигнатата ми вежда, той проговаря на малко странен английски:

– Извинете, но никога не съм виждал такова нещо (сочи книгата ми). Ай?

Ай. Оказва се, че човекът, родом от Ямайка, на всичко вика „ай“. В превод: Да? Какво? Нали? Моля? Извинете! Така ли? И така нататък. Явно нещо като онова bitte на немски, което германците ползват винаги от учтивост, да не ни затрудняват с езика си.

– Ай, какъв е този език?! Това дори не е японски!

– Ами не е японски – защитавам се аз. – Прилича, но е български език. А това е кирилица – соча буквите, – знаете ли?

– Не съм чувал за това! Някакъв мъртъв език като латинския ли е, ай?

О! Как мъртъв език, бе! Мъртъв ти е кокосовият орех на теб! С цялата ти палма е умрял!

– Не – казвам, – съвсем жив е, действащ.

Боб Марли се пляска по загорялото чело, захилва се така, че чак се затриса на седалката и вика:

– Ай, ай, как сложно сте направили романа. Хахаха!

– ?!?

Поглеждам книгата.

– Всъщност имаш право – казвам, – не съм се замисляла. Сложно си е доста.

– А това откъде е?

– Ами от България е, от Източна Европа и е от Европейския съюз дори! Знаеш ли Европейския съюз? Меркел, Макрон и разни такива – подхвърлям аз?!

Мисли, почесва се…

– Да, знам. Онова, от което скоро избягаха британците, нали?

– Да, точно това е!

– Ай! Ами дано и вие да се отървете и да се оправите някак – вика, – дано! – Прави пръсти на калъчка и нещо все едно се кръсти, ама не точно.

– ?!

– Успех – вика, – пожелавам и с ЕС, и с езика, и с книгата ти!

Нищо не знае за нас този ямаец, но честно казано, и на мен не ми остана време да видя поне колко е БВП-то на Ямайка. Ей така – да покажа отншение поне, та му простих.

– Хайде, наздраве, господине! Да си пийнем за международното положение и братската дружба на нашите малки, но горди народи, пък каквото и да стане, да знаеш, че

united we stand strong, както казваме ние в България.

И добре, че му рекох това, защото изведнъж така ни затресе една турболенция, че си викам – край! Беше, каквото беше… Не само българският език ще е мъртъв, ами и аз барабар с него. Ей точно тука, над големия Атлантик ще си отгърмим с все кирилицата в романа на господин Шоу, лека му пръст на човека. Ще ни ядат и рибите, и другите му там подробности морски. За всички ще има, не се блъскайте!
Ама друса, клати се, пада, вдига се този самолет – ха наляво, ха надясно и обратно. Всичко, каквото са учили по конспект пилотите, го упражниха, сигурна съм. И някак си оправиха проблема. Успокои се тази зла турболенция и се задържахме на линия.

С наближаването на Ямайка „Върджин Атлантик“ раздават сладолед – малък, плодов и шарен. Сладолед. В самолет. През януари! А ромът с кола е задължителен като предпазния колан при турболенция.

Кацаме в Монтего бей. Събирам багажа и докато се отправям към безкрайните ямайски залези, нашият Боб Марли ми казва:
– Много поздрави на България и вашия Европейския съюз. Идвайте в Ямайка по-често. Тук е най-добрият купон, така да кажеш на твоята кирилица.

Ай!

Летището е малко и прилича повече на голяма чакалня. Моята дестинация е Негрил. Намира се на 84 километра западно от Монтего бей, в енорията Уестморленд. Едно от най-красивите места в Ямайка, с 11 километра плажна ивица. Местен шофьор ме взе от летището и веднага се потопих в ямайската действителност, която е доста разнообразна и в двата края на благополучието. Огромни палми, красиви сгради или срутени колиби, парцаливи хора и животни стоят край пътя, слушат музика, подвикват си и пушат познайте какво?

Точно така – най-добрата трева в световен мащаб.
Мястото, на което отивам, се казва Tensing pen. Намира се в малък залив. Няма плаж, няма пясък. Има диви скали, дървени палмови къщички. Три от тях са „на кокили“ (pillars) и имат изглед към най-красивите залези. И като казвам това, наистина е така. Залезът в Ямайка е спектакъл, който започва като слънце, по-голямо от всички слънца, които сте виждали, и завършва като разтопен мед над карибските води.
Когато пристигнах, беше вече тъмно. Тъмно, но лято. Честно казано, ми замириса на родната ми Варна, но през август. Явно всяко морско лято мирише така. Как съм заспала, не знам, но като се събудих, навън пееха птички, чуваше се морето. Ресторантът в комплекса е с тераса над вълните. Сутрин един усмихнат и мил човек носи огромна чепка с банани, които закача на видно място и всеки си къса колкото и когато иска. Има рафт, от който можеш да си вземеш книга, и малък бар, в който Рейзър, да, така се казваше барманът, прави най-страхотните тропически коктейли. Той всеки ден разказва весели истории за себе си. Най-вероятно измислени. Като го питам как е днес, Рейзър отговаря: „Чудесно, утре почивам и ще мързелувам. Дори няма да си мия зъбите.

Моите момичета ще правят това за мен“.

Първите два дни само се припичах на слънце и се къпех постоянно във водата. А тя е точно толкова тюркоазена, колкото по снимките в рекламите. Има места, за които не е нужен фотошоп. Тук живеят две кучета, порода риджбек, които са талисмани на комплекса. Шугар и Бийзи навестяват гостите, качват се на шезлонгите, взират се във водата и са пазачи. Понякога ме следват до една беседка, изолирана от всичко останало. Сутрин там завързват  два хамака и който се вреди първи, печели. Докато се люлееш спокойно, усещаш само мирис на море, чуваш само море и дори да имаш книга, си неспособен да четеш. Просто стоях и си повтарях – невероятно е, че това място съществува изобщо. Невероятно е, че съм част от схемата, в която по цял ден се дебнем с разни хора кой да се тръшне първи в хамака,

за да се почувства като повелителя на Тропиците.

И макар че всеки ден бях там, за мен винаги ще е сюрреалистично и немислимо.

На третия ден вече реших, че тропическите риби може и да са всякакви, но не бива да ги оставям да ме чакат дълго. Записах се на шнорхелинг с най-известния воден инструктор в Негрил – the famous Vincent. В уречения час лодката пристига да ни вземе с малкия си екипаж – Винсент, Джоузеф и Конрад.

Желаещите за потапяне бяхме трима – аз и американците Бил и Нанси от Тексас. Те бяха много по-опитни от мен и ми дадоха ценни съвети. И действително, нищо по-добро не знам от шнорхелинг в Карибско море. Тези мъже са най-страхотните карибски пирати. Дадоха ни екипировка, много инструкции и малко хляб за рибите. Това, което видях около рифа, е изумително. В началото Винсент ме водеше за ръка, но нали съм морска сирена, бързо се ориентирах. Има едни жълти риби, казват се Sergeant major, ядат хляб от ръката ти. Да, просто идват и започват да се хранят като гълъбите на „Седмочисленици“, само че са тропически риби. А коралите не се пипат, защото после им трябват години, за да се възстановят. От време на време Винсент се спуска и ми носи нещо. Например морска краставица, която слага на рамото ми, – а тя е мека и немислима като вретено в морето. Морските звезди са друго чудо.

Всичко там е чудо след чудо и все немислимо.

На следващия ден бях на езда в гориста местност. Дотам се отива с малък джип и водач. Качихме се на конете – поне с тях имах опит – и тръгнахме. Слънцето прежуля, а водачът разказва какви растения има наоколо, но аз не бях особено радостна. После влязохме с конете в морето. Но толкова. Не са диви и щастливи като рибите.

Обратно в Tensing pen. Атракция там е един дървен мост, свързва две части на комплекса. На височина шест метра е и някои хора скачат от него във водата. Първо беше немислимо за мен дори да мина по моста, но има някаква притегателна сила, която те кара да стоиш, да гледаш другите и докато се чудиш, да набираш смелост. Спасителят Роджър ми каза, че рано или късно ще скоча, но аз не му вярвах. А трябваше, защото излезе прав. И без това всичко беше странно за мен – мястото, хората, нещата, които се случваха. Докрай извън очакванията ми. Затова на четвъртия ден, докато гледах как две американки от Охайо скочиха, се приближих. Бях скочила преди това от една малка скала, което си е постижение за мен. Обаче американките усетиха накъде отиват нещата и започнаха да крещят отдолу: „Скачай! Давай! Хайде, идвай! Кога, ако не сега! Майка ти ще се гордее с теб!“

И аз просто се предадох. Да става каквото ще – скачам! Следвах всички инструкции – прибрани ръце, тяло, изпънато като струна, и скок долу. Дори не си затворих очите. Всъщност, страшното идва от това, че се виждат скалите, в които ти се струва, че ще се разбиеш, но това е измамно усещане. Просто водата е твърде прозрачна, а те са много надълбоко. След този скок се чувствах нов човек –

световен шампион по надскачане на себе си.

Само за седмица човек не може да види кой знае колко от Ямайка. Това беше неочаквано приключение – филм, който се прожектира само за мен. Седмица в Ямайка.

Жената, която се грижеше за стаята, идва сутринта и на въпроса ми как е, казва: „Просто страхотно! Виж, имаме още един ден в рая“ и сочи морето. Въздухът и водата са 27 градуса, духа лек бриз и на човек му идва да си отвори една бира още в 11 часа. А тя е великолепна. Носят ти я в плетена кошница по шест. Ледена Red Stripe.

Разбира се, не исках да си тръгвам. Това място ме плени не само с морето и слънцето, а с енергията, свободата на духа на хората и животните, спокойствието на всички, усмивките, които не бяха лицемерно-възпитани, а ведри и живи. Всичко, всичко. Исках да остана да работя на лодката с Винсент. А Джоузеф ми каза: „Ами, оставай при нас и край с Европа!” Когато споделих за това предложение на единия от американците,  той – типично по американски, разумно ми отговори:

„О, да, всичко изглежда страхотно, докато имаш билет за връщане.“

Може би. Така и никога не успях да мисля прагматично. Но все си представям, че няма да е трудно моето куче да стане ямайско и ушите ѝ щастливо да се веят в лодката, която всяка вечер пресича тропическия залез.

Морският въздух е особен допинг. Ако си го вдишал при раждането, всеки път, когато го надушиш, се вкопчваш в него, като в спасение. По същия начин, когато като малка играех навън и ме викаха за вечеря, все се тръшках с цялата молба, на която съществото ми е способно: „Мамо, моля те, моля те, още пет минути!“ Онези „ощепетминути“, които човек иска да продължат завинаги.
Преди да тръгна към летището, отидох да погаля Шугар и Бизи за последно. Седнах на моста да погледам морето. И Роджър, спасителят, ме пита дали ми харесва тук?

– Да, това е раят.

– Не е раят, просто е много хубаво.

– А аз си тръгвам днес.

– Къде живееш?

– Далеч, в Европа.

– О, Европа? Уау! Европа ми е второто желание.

– Кое ти е първото? – питам.

– Да си остана тук, ми е първото желание – рече Роджър.
Полетът на връщане е по-кратък. Няма сладолед, няма го и Боб Марли.
Кацаме в Лондон. Вали ситен, упорит дъжд, който със сигурност ще спре за няколко часа през август. Времето е с цвят на плъх. Сигурно е 2 градуса, но телефонът ми отказва да се рефрешне и напомня, че в Монтего бей е 26. Капитанът на полета казва закачливо: „Добре дошли в Лондон! Вижте какво прекрасно време имаме, а?!“ Ние се подсмихваме безрадостно, докато ровим за тъжните блузи с дълъг ръкав. Понеделник, Лондон. В Европа засега. Напът за София, еврпейско председателство. А аз още се чудя кое ми е първото желание.

*Този разказ е за Шугар, която пое към вечните ловни кучешки полета. Надявам се, че и там ще е толкова щастлива, колкото в рая на земята, в който живя.