Дъщерите на Че Гевара

Срещата беше случайна, почти репортерски шанс. Двете момичета се усмихваха – импровизираната пресконференция не беше предвидена в напрегнатата програма по време на гостуването им в нашата страна. Но те бяха готови отново и отново да разказват за своя баща, за задължаващото му наследство…

Преди време колега донесе от Куба плакат с портрета на Че Гевара. На него той беше с буйна брада и гарвановочерна коса без традиционната барета на „команданте“. Очите му грееха с добра и обичлива усмивка, но и с вътрешната изгаряща жарава на саможертвата. Беше млад и красив. Такъв го помнят, вече осемнадесет години след гибелта му през 1967 г. – в Куба и Боливия, в цяла Латинска Америка. И не само там, защото Че е от легендарните личности, които принадлежат на цялото човечество.

Силните хора, героите ни привличат като магнит и ние се стремим да дораснем, за да ги разберем и прозрем, за да ги достигнем. Търсим в легендата човешките измерения на радостта и скръбта, силата на характера в равняващото всекидневие. И отново се уверяваме, че мерилото е човещината – недекларираната всеотдайност в името на хората, безкористната обич. Всичко онова, което оставя светла диря и извисява мисълта…

Дъщерите на Че Гевара, с които разговарям, Алейда и Селия Гевара, са млади — на 24 и 22 години. Алейда е вече дипломиран лекар, работи в провинциалния център Моа в Източна Куба, а Селия следва ветеринарна медицина в Хавана и живее заедно с майка си. И двете приличат на Че – същия поглед и лъчезарна усмивка. Селия е руса, нежна и по-сдържана, по характер и външност е повече на майка си, а сестра й излъчва темперамента и чара на баща им. Когато Че заминавал от Куба през 1965 година, момиченцата били още малки — на 4 и 2 години. В спомените на Алейда баща им е „старият Рамон“ от последната среща на семейството. И още нещо си спомня момичето от този прощален ден – подскачайки около родителите си, малката Алейда ударила главата си в ръба на мраморна маса. Заболяло я, разплакала се. Дегизираният като старец Че грабнал детето и нежно го успокоявал, сложил лед на болното място, прошепнал му ласкави, гальовни думи и го притиснал силно до гърдите си. На път за дома момиченцето подръпнало майка си за роклята и поверително й съобщило: „Мамо, този човек беше влюбен в мене!“ С малкото си сърце то доловило най-важното: Че бил влюбен в революцията, в свободата, в справедливостта, в красивата си съпруга и своите пет деца. Освен Алейда и Селия в семейството растели – Илдита, тогава на 9 години (днес тя е омъжена и живее в Мексико), Камило – на 3 години, и Ернесто, който бил едва на няколко месеца. (Двете момчета сега следват право в Москва.) Всички те са горди със своя баща.

„Скъпи Илдита, Алейдита, Камило, Селия и Ернесто!

Ако някога прочетете това писмо, значи аз няма да бъда сред вас.

Вие малко ще ме запомните, а най-малките нищо няма да запомнят. Вашият баща беше човек, който действуваше според своите възгледи и безспорно живееше според своите убеждения. Растете добри революционери. Учете се много, за да овладеете техниката, която дава възможност да се властвува над природата. Помнете, че най-главното е революцията и че всеки от нас отделно нищо не означава.

И главно, бъдете способни винаги да чувствувате дълбоко всяка несправедливост, извършвана където и да било в света. Това е най-прекрасната черта на революционера.

Довиждане, дечица, надявам се пак да ви видя.

Татко ви изпраща много целувки и силно ви прегръща.“

Писмото на Че Гевара е последното до децата му, преди неспокойното му борбено сърце да го поведе към голготата на свободата в боливийските планини, преди последния му подвиг в името на народите, на живота и бъдещето.

„…Когато татко вече не е бил между живите, Фидел ни повика с по-голямата ми сестра, защото другите бяха още малки, за да разбират, и ни помоли да дадем честна дума, че няма да плачем, ако някога научим, че татко е загинал, защото той така е искал. И ние дадохме дума. На другия ден отново ни извикаха другарите му и ни казаха, че е загинал в битка… Не знаехме какво точно се е случило, но имахме зашеметяващото, страшно усещане за нещо трагично и непоправимо. Разбирахме, че сме загубили завинаги нещо голямо и хубаво, което досега сме имали… По-късно аз успокоявах мама със същите думи: „Недей да плачеш, мамо, нашият татко е решил да бъде така…“ И бях вътрешно спокойна, някак си пречистена в голямата ни мъка. Вярвах, че татко иска това. После мама ни разказваше непрекъснато за него, за да го познаваме и обичаме… Моят малък личен спомен от баща ми е едно писъмце по случай рождения ми ден. В дневника си татко винаги отбелязвал, наред с хрониката на сраженията, рождените дни на децата си. Моето писмо всъщност е и за цялото ни семейство, но аз го пазя като нещо безценно, като последна да лична ласка и мечтание… – Алейда не крие внезапно избликналите сълзи в очите си. До нея се смълчава и Селия. После говорим за това, че в Хавана майка им се е заела с уреждането на музей-институт, в който ще бъдат събрани всички документи свързани с живота и делото на Че Гевара. „Защото има още много, които не са публикувани, например писмата му до Камило Сиенфуего, когото той е обичал кат брат. Камило е също толко голям революционер – казват дъщерите на Че, – той беше ученик на баща ни, негова дясна ръка. Затова брат ни е наречен на него, а писмата между двамата са топли и нежни…

Но най-хубавото, което имаме, са писмата до майка ни. Когато пораснахме, тя ни ги даде да ги прочетем. И тогава разбрахме колко щастлива е била — защото е била обичана безмерно и също така безмерно е обичала. Тези писма вероятно мама няма да предаде в музея, поне докато е жива. Защото, както казва тя – те са целият й живот, те са всичко най-скъпо, ведно с децата й, което има на този свят. От разказите й познавахме добре баща ни, но когато прочетохме неговите съкровени послания до любимата жена, с цялото си сърце почувствувахме, че този достоен мъж е бил велик и в любовта си. Бихме искали да бъдем обичани и да обичаме така, както са се обичали те…“

Че срещнал своята бъдеща съпруга в планините, в разгара на освободителната партизанска борба. По това време неговият батальон воювал в Ескамбрай. Красивата Алейда Марч била изпратена по нелегален канал – трябвало да отнесе някакви пари до командира на Осма партизанска колона Че Гевара –  аржентинец по националност, лекар по образование и революционер по професия. И тъй като младата жена била една от активните участнички в освободителното движение „26 юли“ и полицията я търсела навсякъде, партизанското ръководство взело решение тя да остане в планината. „Мама и до днес се стеснява да разказва за това, как са се влюбили с баща ни един в друг. Това са нейни интимни неща и тя ги пази като съкровена тайна. Казват, че татко бил активната страна, че любовта им се раждала постепенно, укрепвала в трудностите на партизанския живот и в битките. Двамата воювали в Ескамбрай, после за превземането на Санта Клара и така нататък – до Хавана. Съвместният им път преминавал по пътеките на сраженията и революцията.

Преди да се включи в борбата, мама била обикновено селско момиче. Заедно със сестра си отишла в града, за да търси сигурно препитание. Тук се изучила за учителка, макар че силно мечтаела да стане лекарка, но нямала достатъчно средства за следването си. Не била комунистка, но постепенно осъзнала, че трябва да се включи в борбата на народа ни за свобода и демокрация, срещу диктатурата на Батиста. Присъединила се към редиците на движението „26 юли“. А когато срещнала Че, под негово влияние израснала като истинска революционерка. И днес тя много активно работи. Като общественичка участвува в ръководството на Федерацията на кубинските жени, депутат е в Националното събрание… Тя е и най- добрата възпитателка на децата си. Трудно е да говорим за майка ни. Защото сме привързани към нея с цялата си любов, на която сме способни. Мама ни научи да бъдем скромни и да се трудим, да не ползуваме никакви привилегии, а със собствени сили да се утвърждаваме в живота на обществото, да следваме строго заветите на баща ни, да бъдем негови достойни наследници…

А това е най-трудното. Защото да бъдеш кръв от кръвта и плът от плътта на Че Гевара е не само чест, но и огромна отговорност, дълг към революцията, преди всичко. Щастливи сме, че. тя победи в Куба. И че за това допринесоха и родителите ни… Днес ние живеем спокойни в Острова на свободата, заедно с мама за нас се грижат и бойните другари на Че Гевара, Фидел Кастро ни е като втори баща. Но въпреки това понякога много ни се иска татко да е край нас, особено когато сме изправени пред някое важно решение… Мама ни съветва и вместо него за всичко, с нея споделяме и сърдечните си проблеми. Задружни сме – татко би се радвал, че това е така.“

Вглеждам се в портрета на Че. Тъмните му искрящи очи излъчват несломима воля и решителност. Очите на момичетата са дълбоки и красиви като неговите. Питам се – би ли могъл Че Гевара да не извърви пътя си до края? Та той е видял мечтата си осъществена – свободата изгряла над Острова, редом с него са били Алейда Марч – любящата го съпруга и предана другарка, скъпите му невръстни деца, бойните другари. Имал е и нови, сериозни задачи като министър в революционното правителство на Републиката. Но житейският му път доказва, че преди всичко той е бил професионален революционер и интернационалист. Съвременник на бъдещето, завинаги останал в него.

„Стремим се да следваме светлия му пример – казва Алейда –  Като лекарка, веднага щом завърших факултета, заминах заедно с други кубински медици да работя в една болница в Никарагуа. За съжаление събитията не позволиха да останем повече от една година. Сега практикувам в провинция Моа, защото смятам, че там съм по-необходима…

Ние, децата на Че, прекрасно разбираме, че името му не принадлежи само на нас. Ето и тук, в далечна братска България, гостувахме на младежки бригади, които носят името на Че Гевара. Благодарни сме за обичта на българите към баща ни. Вие го тачите, както тачите вашите герои. В гостоприемна България имаме толкова много приятели. Влюбени сме в красивата ви страна, в нейните рози и планини, но преди всичко харесваме хората.“

С автографа си Алейда и Селия изпращат сърдечни поздрави до всички български жени.

За читателките на списание „Жената днес“ дъщерите на Че Гевара написаха: „На вас, приятелки, сестри, уважаеми другарки – цялата любов на две млади кубинки, които ценят и поздравяват този чудесен народ и които ще носят до сърцата си палмите и розите.

Винаги с вас Селия и Алейда Гевара“