Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
Снимка: Веско Николов
Димана Йорданова току-що издаде втората си стихосбирка „По гръбнака“. Първата се казваше „Жената и мъжете, които бях“ и там имаше ето такива пронизващи неща:
Изхабихме едно цяло човечество,
което се е докосвало,
за да може да роди хората,
които са се докоснали,
за да родят нас.
Никога не се докоснахме.
Изхабихме едно цяло човечество.
Димана иска животът да е справедлив и да започва не по-рано от 10 ч. сутринта.
Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло? Кога забеляза тялото си?
Едва ли е било рязък момент. По-скоро процес. Може би някъде в дните, когато започнах да се срамувам, да се крия, вече не беше нормално да ходя на плаж без горнище на бански. На около пет, усещах, че тялото ми иска някакви странни неща, които дори не знаех какво име носят. Когато си толкова малък, удоволствието, както и болката, са смесица от объркване, любопитство и ужас. И често те връхлитат по едно и също време.
Как се промени отношението ти към тялото ти през годините? Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство?
През целия ми живот имам чувството, че тялото ми пречи. Трудно е да го обясня. Не е от омраза към него, по-скоро е от някаква много силна обич към нещо по-голямо от физиката. Искала съм да променям някакви неща по тялото си, да. Но, първо, знам че не мога, второ, наясно съм, че това са пълни глупости. Рядко някой е обичан, защото е натикан в перфектно тяло. Или поне рядко е обичан само заради това. Всички сме различни, ъглите ни, ръбовете, едни са по-пригодни за обществото, други не толкова, но това е, което ни прави важни – че не сме еднакви. С времето единственото, което искам от моето тяло е, да бъде здраво. Да не спира да работи.
Имало ли е моменти, в които страховете ти са надделявали и си имала нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Моменти е меко казано. В продължение на 7 години, страховете и тревожността ми бяха приели клинична форма. Превърнала бях притеснението, липсата на контрол и съмненията в патология. Не спирах да вярвам, че съм дефектна – във всеки смисъл на думата. Това бе славна и жалка битка в живота ми. Битка между онова, което имах отвън и онова, което имах отвътре, между онова, което чувствах и онова, което знаех. Решението, което взех, се наричаше промяна. Разкарах от себе си всичко, което не бях аз. Не стана лесно да се живее, но става възможно, а това за мен означава доста.
Разкажи ми за моментите, в които си усещала най-голяма трудност да продължиш – защото те е било страх, защото не си имала вяра в себе си, в бъдещето, защото си смятала, че не си достатъчна? Какво беше преживяването за теб?
Един ден легнах на пода в стаята и реших, че се отказвам. Край. Финито. С всяка фибра усещах, че не мога повече. Ебати чувството. Неописуемо с думи. Депресията бе изтикала вярата ми в живота в най-забутания ъгъл и аз просто не можех да я открия. Волята не стигаше, умът не стигаше, съветите не стигаха, нищо не беше наред. Тогава в стаята влезе баща ми. Никога няма да забравя очите му, когато ме погледна, там, лежаща на пода. Наведе се над мен и ми каза най-ужасното нещо, което ми е казвал някога. Каза „Съжалявам, но не мога да ти помогна.“
Бях свикнала татко винаги да може. Каквото и да стане, той спасяваше положението, издърпваше ме за косата и животът отново ставаше възможен. Тогава разбрах, че трябва сама да се износя на ръце до горе. Излишно е да казвам колко трудно беше. Но в този момент реших, че ще се излекувам. И го направих. Изправих се и от пода, и отвътре.
Какво те изкарва от кожата ти и смяташ, че може и трябва да бъде променено?
Несправедливостта, агресията, простотията, страхливите хора. Не мисля че може да бъде променено, но заобиколено, предотвратено – да. Понякога се чудя само нашето време ли е време, в което всичко, ама всичко, стана възможно. Не се сещам за по-изхабяващо чудо от всевъзможността. Аз съм наивен човек и вярвам, че цялата тази злокобност е от липсата на обич. Не може да ме убедите, че едно безкрайно обичано дете, става насилник, да речем. Допускам, че греша в обобщенията, но просто не знам в какво друго да вярвам. Не знам дали има друго за вярване, освен обичта.
Цялото интервю прочетете в „Кожа“
0 Коментара