След успеха на „Дневният живот на нощните пеперуди“ – книгата победител сред 400 ръкописа в анонимния конкурс на „Сиела“ (2015 г.), Деница Дилова се завърна с втория си роман.
„Безумецът от Таро“е провокативен прочит на страстта. Съдия Надя Черняк – жена, впримчена в оковите на обществените порядки, очаквания и безупречната семейна репутация – е откъсната от света благодарение на Доминик, мистериозен парижанин, баск по произход, който се появява в живота й с внезапността и силата на гръмотевична буря. Любовта им е огнена игра, насилие над нежността и нежно насилие, страстен театър, чиято сцена са публични места в град, в който нищо не може да се скрие. Те остават невидими за човешките очи, но не и за една охранителна камера. Заслужава ли любовта да бъде спасена от пепелищата на един пламнал свят? И къде е границата на лудостта в свят, в който властва безумието?
Деница Дилова е родена на 14 юли 1973 г. Израснала е в Червен бряг, но по-късно заминава за Разград, където живее и днес. Работила е като съавтор в списание „Експрес“, директор на „Лудогорски вестник“, в неправителствения сектор с различни социални проекти.
С два свои разказа през 2006 г. печели гласовете на публиката и поощрителната награда от конкурса „Очи за себе си“ (ХуЛите), през 2008 г. печели първи места в литературните конкурси на Public Republic и Литературата Днес. През 2010 г. става носител на Първа награда от Осмия конкурс за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2010). Първата й книга е сборник с разкази – „Тънкости на приготвянето“.
Омъжена е и има две дъщери.
Написала си любовен роман. Един от най-хубавите, които съм чела от българска писателка. Какви измерения може да има любовта според теб?
Любовта е единственото неизмеримо нещо. Докато ни завладява, ние не сме на този свят. Дори след като е приключила, ние не знаем дали тя не продължава някъде, дали нейният отзвук не е вечен, дали покоят, който ни заобикаля, не е дошъл, защото тя вече е определила пътя ни. И никога не знаем откъде ще ни сполети, нито кога ще изчезне.
Любовта като мъртвешки танц – някъде прочетох това определение. Защо те привлече това й измерение? Мислиш ли, че у всяка у нас съществува подсъзнателно желание да бъде подчинена?
Човек никога не се чувства толкова близко до смъртта, както когато е влюбен. Той постоянно иска да умре, спомнете си първите си трепети, спомнете си и последните. „Мислиш си, че умираш…“. Опасна работа си е. Кой родител не е притеснен, ако детето му е влюбено до полуда? Защото знаем, че любовта ни поставя на ръба.
Някои вероятно биха определили романа и като „садо-мазо“. Не искам да издавам нищо от сюжета, но ще попитам – ти цензурира ли се някъде? Мислеше ли как ще възприемат сцените двете ти дъщери – тийнейджърки?
Да, цензурирах се. Написах романа, след което изтрих всички думи, които щяха да породят в момичетата неприязън. Така се роди тази еротична любовна история. Радвам се, че го направих. Просто махнах няколко израза и думи и текстът стана перфектен. Избегнах евтиното звучене, триковете на секс-откровенията, които винаги продават един текст. Не желая да разчитам на това. Може да се пише за секс, без да се опише самият секс. Въображението се разпалва с други похвати, които аз използвам.
Гордеят ли се с теб момичетата?
Мисля, че да. Голямата ми дъщеря иска да пише. Въображението е голяма работа. Просто се потапяш и целият океан е твой. Плуваш както ти искаш и ти избираш накъде и колко да потъваш. Това е заразно.
„Безумецът от Таро“ е роман вихрушка. Притча за изневярата като спасение, за егоизма, за любовта и най-вече за изборите, пред които е поставен съвременният човек, разкъсван между професионалните очаквания, изискванията на осъдителното общество и собствените си желания“. Това гласи част от анонса. Разкажи ни за вдъхновението и процеса на писане. За момента, в който затвори файла и си каза, че си готова.
Нямаше такъв момент, бях несигурна в текста си. Историята е писана три пъти, имената на героите сменях поне десет пъти, докато намеря тези. А изпратих текст с друг финал на издателство „Сиела“. Нямаше такъв миг на облекчение – готова съм и отварям шампанското. Всичко беше нерви, труд, писане, триене, хиляди файлове. Чак когато видях готова корицата си, отдъхнах и казах – готови сме. Говоря в множествено число, защото за текста ми помагаха журналистът Веселина Седларска, Русанка Одринска и Рия Найденова. А корицата нарисува Дамян Дамянов.
Вдъхновението е било трупано години наред, четейки любовни романи, въртяла съм по няколко пъти любими филми. Може ли да се разкаже нова любовна история, може ли да е днес, да е в България? Да не се избиват накрая, да не ляга никой под влака, да е драма, без да има умиране? Може ли да се напише нещо ново изобщо, което се случва между двама? Питала съм се. И дали мога аз да я напиша? Просто седнах и започнах.
Защо пишеш? Какво ти дава писането?
Пиша, защото когато чета книги, си мисля: ето и аз мога да измисля такива изрази. Въртят ми се в ума през деня фрази. Измислям сцени, диалози, които идват сами, жалко е да ги оставя само за себе си. Пиша, защото мога да направя няколко часа интересни на читателя. Не съм сигурна дали ми дава нещо писането. Аз му давам и ми е приятно да го правя.
Куп жени на 40+, омъжени отдавна, вероятно ще се идентифицират с главната ти героиня – съдия Черняк. Може ли изневярата да е спасение?
Не може. В любовта няма спасение. Затова е толкова драматична винаги.
Има ли жертва, която не може да бъде направена в името на любовта?
Разбира се – децата. И не че не може. Хората и това са жертвали. Просто не трябва. Дори не трябва да обяснявам защо. Майките-котки се бият до смърт, за да пазят децата си. При нас не е инстинкт, но ние притежаваме съзнание.
Скучаеш ли понякога?
Откакто пиша, не скучая. Поне десет години вече си създавам адреналин.
Вярваш ли, че нашите мисли привличат случките в живота ни?
Вярвам, но още не съм сигурна дали случките не ни пращат мислите, малко преди да се случат. Т.е. това предугаждане да идва, защото трябва да сме известени, че ще се случи нещо. И смятам, че всички неща, които пожелаваме и се изпълняват, след това заплащаме по един или друг начин. Опитът ми е такъв.
Какво би направила, ако имаше достатъчно пари и свободно време?
Същото, каквото сега. Бих писала, но ще пътувам и ще пиша. Искам да лежа на брега на езерото Балатон и да пиша. Бих изпробвала и петте най-дълги пътешествия с влак, за да видя какво ще се получи.
Заражда ли се вече следващият роман някъде в съзнанието ти? Или си имаш файл с истории, хрумвали ти през годините, които чакат да им дойде времето?
Зароди се нещо, когато пътувах до Бирмингам. Но още е плаха идея, може нищо да не излезе. Имам и файл с идеи за разкази, обединени под обща тема, но също докато не ги видя готови, не искам да говоря за тях.
А ти какво четеш? Имаш ли любими автори?
Последно прочетох на Николай Грозни „Клаустрофобии“. Надхвърля ме интелектуално, много е интересен и има велико чувство за хумор. Толкова е различен, че чак се чудиш истински ли е. Харесвам отделни книги, или части от книги, но не и автор, на който да съм истински фен. Някои имена са си изиграли ролята, прочела съм ги, когато трябва, а сега не биха ми били интересни. Читателят е използвач, взема каквото му трябва и захвърля книгата.
Има ли добър пример за теб в българската литература в последните години?
Харесва ми Мартин Колев, как смело нагази в една ниша, която си има читатели безброй. Момчето е адски талантливо, ще следя как се развива. Забелязала съм го още като ученик, имаше негов разказ, който още помня. Знаех, че един ден това момче ще пише романи, без да му мигне окото.
0 Коментара