Мизличът

И тази дума, както и много други, я няма в речника. Затова пък попитай баба Дона Попадията какво е туй мизлич и тя дълго ще ти се чуди на акъла от кое небе си паднал, та не знаеш. А може и с кърпел да посегне върху тебе, задето се подиграваш със старата жена.

Че мизличът кой го не знае какво е? Че без мизлич нямаше да има сватби и кръщенето, нямаше да има клюки и раздумки, без мизлич нямаше да има обществена съвест и правов ред по нашенско, ако щеш, без мизлич нямаше да има балканджии или обратното – без балканджии нямаше да има мизлич.

Мизличът е парламентът на балканджията.

Може би някога, във времена стари и престари, той е пристигнал с кириите на балканджията от далечните земи на Анадола, натоварен сред пъстрата стока на Източните пазарища. Подир туй нашенският еснафин му скова дървени пейки и букови столчета, източи дълги хурки и надипли върху здрава връв лъскав кехлибар. И събра бабички и старци по припечните места пред къщите, и така създаде първия български парламент.

Като всеки парламент той си имаше поделения и камари, в зависимост от какво коляно си, в каква махала живееш и с колко декара те водят в общинските книжа. Най-първом седи чаршийският мизлич. Подир него са се наредили и други махленски мизличи и мизличите на един род или няколко къщи. По това – на кой мизлич сядаш, може да се разбере с каква черга се завиваш, кой си и защо си дошъл на този свят, колко пари се прескачат в джоба ти, на колко ката ти е къщата, па ако щеш, и на кое място ще изкопаят гроба ти.

Мизличът е първата самобитност на демокрацията и първата верига, хвърлена отгоре й.

Ще се превърти денят, слънцето ще укроти жегавите си бургии и една по една нашенските бабички, заболи хурки в дълбоките си фустани и антерии, ще заемат местата си. Ако махленската пейка не стига, заедно с плетката или хурката този любознателен бабешки свят ще си донесе столчета. Не ти трябва часовник, не ти трябва селски пандурин. Съберат ли се бабичките, знае се, че икиндия е дошла.

Както на всеки парламент, така и на мизлича мястото трябва да е припечно и заветно, а пътят да е пред очите на бабичките – като каделята. Та хем жицата да гледат да е равна и тънка, хем онези, що минават и заминават край тях.

Сега се пази по пътя да минеш. Една дузина очи ще те прошият и рекъл-недоизрекъл своето „Добър ден!“, ти си вече съблечен гол-голеничък и родословието ти е разнищено като влачено на дарак.

Ако на твоето „Добър ден“ се е чул дружният отговор на бабичките – добре си. Ще те одумат и похвалят, ще ти очертаят бъдещето като че ли циганка на кафе ти е гледала. Ако си ерген, ще ти намерят невеста – добра и шътърна като тебе, ако си женен – ще ти похвалят ръката и подредбата на къщата и де с лека завист, де с добродушие, от дума на дума бабешкият съвет ще причака следващия минувач.

Тежко и горко на онзи, дето го понамързява да работи, или пък ризата му виси ненатъпкана в гащите по закон божи. Такъв човек никога няма да чуе дружния отговор на бабичките. Питайте Магда Пилчарката, та Магда да ви разкаже за своите младини, кога нямаше ни стопанство, ни държавни пилета и тя хайлазуваше – невчесана и неприбрадена, под сянката на дивата круша… Знаеше си Магда какво я чака, мине ли покрай мизлича, затова хващаше пътеката покрай Тарлювските градини и оттам отиваше където волната й душица я беше помамила…

Човек може да избяга от късмета си, може да избяга от жена си, може да избяга, ако много му е дотрябвало, и от родината си. Само от мизлича човек не може да избяга никъде. Всякакви полиции, интерполи, ЦРУ-та ръка могат да целуват на нашенския мизлич. Щото знае се, че има хора, дето никаква полиция цървула им не може да хване, но няма човек, когото мизличът да е отминал, без да му е свалил гащите и да го е нашарил с лютата коприва на хорската приказка.

Нашенският мизлич е като рибарско серкме.

Рече ли да се метне отгоре ти – няма отърване.

Ако ще да си на връх Балкана, ако ще и в Америка да си, ходиш къде ходиш, все в бабешките уста ще се навреш и де що си рекъл, и де що си сторил – всичко като на паралия ще се тури в краката на бабичките. Мизличът всичко вижда, мизличът всичко знае…

Та затуй вятърът я вееше Магда Пилчарката, дето си трепеше едно време босите крака из камънака и си мислеше, че ще избяга от бабешката одумка…

—   Това да ми се не отбива в къщата — ще рече старата Шейтанка и ще плюе-два пъти върху пръстите си.

—   То господ да ти не дава — ще се обади между две дълбоки закашлювания баба Дона Попадията. — Добре, че моите се изпожениха…

И баба Дона се кръсти един карар и гледа към дървения кръст на църквата.

—  Такова кой ли мъж ще го погледне. То мърляво, мърляво, че да не плюеш отгоре му — ще добави баба Яна кръчмарката, иначе незлоблива и кротка женица.

—  Ти не приказвай, Яно — едва изтраяла да й дойде редът се намесва и баба Стояна Конспирацията. И като оглежда всички над изсулените си очила, омотани в лозарски тел, и като изчаква в парламента да се възцари тишина, добавя: — Ядем й ние цървулите, а на нея годежари на крака й ходят…

Когато се съобщават такива сензационни новини, мизличът онемява. Ни вретенето пърпелка, ни шиш се вре из чорапите. Ако външен човек види бабешкия съвет след такава приказка, дълго ще си мисли живи хора ли са това, или мадам Тисо е открила и по нашенско филиал на восъчния си музей.

Чак подир време бабешката онемия ще се съвземе, мизличът ще хлъцне едновременно като под командата на даскал Петко, най-бързореката ще ахне и мизличът ще заприлича на отпушено гърне…

— Ти луда ли си ма, Стояно! — ще удари бедрата си първата.

— Че кой е този потрошняк, дето е заритал за Магда — ще се обади втора.

— И таз добра, божкееее — ще извие глас трета.

А баба Шейтанка ще добави мъдро:

—  Хайдушко село няма. И моминско също.

… Друг път мизличът ще обсъди домашното положение на Ивана Цървуля, ще се покикотят бабичките, че булката му пак надула корема и че у тях с трън да завъртиш, не можеш закачи нова дрешка, а жена му пак се готви пелени да повива…

Или пък ще мине Ганка сирачето и бебешкият мизлич ще се завайка и закръсти, защото Ганка си няма ни баща, ни майка, пък е добро дете и послушно. И бабешките приказки ще тръгнат срещу съдба и срещу късмет, срещу орис и прокопсия.

Така постепенно, комуто както му дойде редът и слуката, през устато на мизлича минава цялото село – с кусури и житейски грижи, с радости и тегоби, доде се размотае цялото кълбо на един кратък и не дотам лесен живот.

Но мизличът не е празна говорилия, за да се намират бабичките на работа. Той взема решения и ги привежда в действие. Замлъкнат ли вретената, да знаеш, че парламентът гласува. Подир едно такова гласуване дъщерята на баба Цана Гърбавата, още неполюбила и не поменувала, се видя под венчилото с Ивана Чомпала от Горната махала. Дълго умуваха бабичките какво да го правят този закъсал ергенин, па току избраха баба Стояна да води преговорите. Не се мина и седмица време, момичето наведе глава и застана пред широкото расо на дядо поп…

Ако една бабичка не стига, за да свърши работата, мизличът може да изпрати и две, и три. На такава делегация, която е обмислила положението от всички страни, не може лесно да се откаже. Аргументите на мизлича са тежки, пресметнати и красноречиви. Те валят отвсякъде, припомнят минали истории и злощастни примери на непослушание. Сутрин баба Дона ще се нарече за кисело мляко или за подкваса и ще ти припее с тънкото си гласче, по пладне друго бабичка ще се навърти и пак там ще насочи приказката, а привечер ще се стовари тежката артилерия на баба Стояна, пред която нямо мърдаме. Ден тъй, два тъй, дорде се продаде нивката, или се стъкми сватбата…

Срещу мизлич не се върви, на мизлич не се отказва. Щото за да те приеме мизличът, трябва да си превил шията на живота, челядта ти да е отхвръкнала и бабичката да е станала в къщи за съвет и почит. Тази е житейската зестра, за да седнеш на припека и ум на хората да даваш…

Ако женският мизлич е моралният кантар на селото,

мъжкият е неговият стопански съвет. Тежки, побелели старци, отгледали мъжка рожба и дюкян завъртели, натрупали опит и мъдрост – това е старешкият мизлич. Той се събира по същото време, когато и бабешкият. Тук се решават големите въпроси на света, бистри се политиката, дипли се и се разнищва стопанството на държавата. Щото мъжката глава е скроена на едро, отгоре да гледа и далеч да вижда…

Ще заиграе жълтият кехлибар в ръце вече немощни и треперливи, ще се завърнат годините, минали и забравени и тегло, и радости, ще събудят отдалече и отколе заспали спомени.

— Помниш ли — ще захване приказката Делията, — кога Стамбуло стигнахме.

И ще потекат патила и мъдрости, трупани на собствен гръб и на гърба на дедите, и ще се захванат истории – стари и преминали, сред които е възмъжавал кокалът на нашенецо и се е боило името и потеклото му. Щото от мизлича тръгват и при мизлича се връщат и мурафет, и сръчност, и аршинът, с който нашенецът се мери и сравнява с чужди мурафети и сръчности, с чужди теглила и радости.

Тъй е, когато светът се е укротил и становете покорно тракат сред пъргавата шетня на чираците.

Но нашенецът знае и други времена. Търговците на жито първи носят големите тревоги. Заиграе ли неспокойно броеницата в ръката на такъв човек, скоро ще удари селското барабанче и масурът на Турцата пак ще се разцепи на две от четене на наредби и заповеди. Подир ръката на житаря ще трепне броеницата на кожаря. Скрие ли се и кожата от пазара, под шапката на мизлича вече е ясно,че пак ще писнат невестите, ще ръждясат коси и сърпове и клепалото ще удря повече за лошо, отколкото за добро…

Ще посърне и окото но старото Гонге, щото лумне ли с такива приказки барабанчето, търговията с коне я пиши умряла. Коне трябват сега не на циганите и на джамбазите, прахан под опашките им да палят и сертлъка им да мерят. Коне трябват сега на държавата, обозите си да превозва към чужди земи и граници. В такива времена сърцето на старешкия мизлич се свива, броениците тракат като сметала и прехвърлят имане и борчове. И тегли старешкият акъл калема – ще стигне ли скритото имане за откуп на сина, от войниклъка да го отърве. Едни ще развържат възлите, други ще завържат цървулите – всеки според чергата си, всеки според мизлича си…

Годините се завъртяха, бурни и тревожни. Удря барабанът на Турцата и за добро, и за лошо, но повече за лошо. Разпиля се нашенецът – един отиде на война, други – в планината… Под старата липа все по-често взеха да се строяват лъснати челици и войнишки лъвчета. Под липата се диплят, в планината се раздиплят…

Онемя мизличът, секна бабешката приказка под сенките. Само баба Стояна не онемя, ами тътри цървули от една къща на друга, за да каже къде какво е станало, кой какво заръчал, или кой кого къде да чака. Не послуша бабичката наредбите, не се уплаши от звука на полицейския ботуш. Рекоха й веднъж, заплашиха я дваж, третия път пред очите й нещо светна и продраните бабешки цървули разрониха снега. Щото какво по-лесно от това, да се прицелиш в една дебела и тромава бабичка…

Подир туй, когото препасаха дървената престилка на старата липа и момчето с рошавата коса разправяше на нашенеца за брадвата на революцията и за други героични работи, не забрави до спомене и баба Стояна – царицата на мизлича и иа конспирацията. Мина се подир туй време, и много други работи минаха през селото. И хубави, и неприятни, но повече хубави. И полека-лека се порутиха старите пейки, изгниха трикраките столчета. Като много други балканджии Шейтана развъртя един ден Брадвата и съсече клонестата ябълка, под която майка му едно време мизлич събираше. Подир туй дигна пепелака и старата къща. Шейтана ритна с пета и прогнилите от дъжда и годините крака на пейката, тя пропука, изохка като стар човек и отиде в печката. В печката на времето отиде не само тази стара пейка, в нея отидоха много стари хора и много стари навици.

Само името на баба Стояна никъде не отиде. Издълбаха го на големия камък сред селото, дето са имената на всички нашенци, запомнили и се врекли в думите на даскал Петко. Та като рекат младите нашенки някой ден пак да се съберат на мизлич, вместо да си приказват за автомобили, за това – кой на кого е близък и за други цивилизовани и завистливи работи, името но баба Стояна да е отпреде им. Щото колкото повече човек чете имената, дето народът ги е турил върху камъка, толкова повече се чувствува като в цървулите на Печана – хем му е по-леко, хем по-здраво стъпя на земята.