От панаира на книгата си купих „Смърт във Венеция и други новели“. „Тристан“, „Тонио Крьогер“, „Марио и фокусникът“ и „Дребният господин Фридеман“ са най-известните новели на един от великите класици на 20-ти век, Нобеловият лауреат Томас Ман.
Но извън всякакъв спор, най-добрата му работа, най-добрата работа, писана изобщо някога на немски език, е „Смърт във Венеция“. Тя е толкова съвършена, че успя да прескочи и в други две изкуства: Висконти направи по нея великолепния си едноименен филм, а Бенджамин Бритън – опера.
Историята е проста. Почитан писател с разклатено здраве, комуто не остава до живее много, отива във Венеция в последното си, горещо лято. В душния, призрачен град върлува холера. На плажа в Лидо изтънченият интелектуалец е привлечен маниакално от ангелски красиво 13-годишно момче. Страстта на зрелия мъж не е точно, или поне не само, сексуално любопитство. Тя е по-скоро огледало на неговите съзерцания и умопостроения, огледало на порива към съвършена духовна конструкция.
„Смърт във Венеция“ е препратка към музиката на Малер, към идеите на Платон за красотата и любовта, на Ницше – за еротиката, болестта и смъртта, на Фройд – за подтиснатото сексуално желание, препратка към мислите на Шопенхауер, Гьоте и Вагнер.
Тя е изтънчено пиршество на красивия език, прилив от светлина, аромати и трепети. Новелата с пълно право е считана за една от най-възвишените и поетични творби, посветени на изчезващата красота на една вече несъществуваща епоха.
Творба, която филигранно илюстрира мисълта на Томас Ман, че литературата е съюз между страданието и инстинкта за форма.
0 Коментара