Мексиканка на 91 години склонила да даде ръката си на своя 98-годишен любим, след като за 70 години безбрачно съжителство и 42-ма праправнуци многократно му отказвала.
И аз така вече 10 години карам мъжа си да брои с маргаритка в ръка „обича ме – не ме обича”. И двамата смятаме, че сме едно успешно „семейство”. Въпреки че отстрани това съвсем не изглежда така. Започнахме от идеята за сватба. Обявихме на роднини, поръчахме пръстени. Но проблем с документите отложи нещата. Отложи ги достатъчно дълго, за да имаме време да си зададем въпроса, дали наистина толкова малко си вярваме, че е нужно да слагаме подписи под документ за обвързване. Нямаше нито една причина да правим сватба. Аз не държах да платя цената на средно добра кола само за да се видя в бяла рокля и да получа като подаръци десет еднакви тостера. Родителите ми не настояваха да се отчетат пред роднини, че са пласирали момата. Той знаеше, че винаги може да се напие с приятели и без повод. И в „законен” брак мога на воля да си фантазирам, как го задушавам с възглавница, докато хърка с децибелите на камион от чистотата. А той и с халка на ръката може да крои планове за масова сеч на всичките ми шишенца с помади… Така че,
пропуснахме лудницата със сватбата.
Поживяхме 7 години заедно. Оказа се обаче, че съвместното съжителство на безбрачните с нищо не се отличава от това на брачните двойки: той пуска една вода в тоалетната, докато си мия зъбите; аз се мотая вкъщи по нощница, докато той дреме пред телевизора по боксерки; заедно пазаруваме в “Билла” за седмицата. Дърлим се за малки, битови неща. Минавам с мръсни ботуши по хвърлените му чорапи в коридора, а той заплашително полюшва на пръста си сутиена, който виси на огледалото от седмица. Откритието, че ползва самобръсначката ми, е повод да изсипя в мивката току-що купения му туборг и да отида да поживея при приятелка.
Вече не си правим взаимна психотерапия, а водим счетоводство на взаимните си провинения. И отворената паста за зъби се превръща в тема за разговор номер едно. Съскането се сгъстява и битовите скандали стават постоянен фон на нашето съжителство. Все по-рядко си говорим и все по-често си викаме. Не се забелязваме и не се забавляваме. Домът ни отеснява.
Следва сериозен разговор – и двамата сме на мнение, че любовта, отглеждана старателно няколко години, не трябва да падне жертва на незатворения капак на тоалетната чиния. И така, решаваме да запазим достойнството в отношенията си. Което означава да останем свързани, но свободни.
Сега сме заедно, но разделени.
Всеки се разполага в собственото си жилище и се отдава на порочни навици. Аз не мия чиниите с дни, той не спира телевизора със седмици. Той ходи с обувки вкъщи, аз си купувам обувки всяка седмица…
Разделени сме физически, но сме по-близо духовно. Прекарваме по-малко заедно, но това време е наистина пълноценно. От фрустрирани съквартиранти ставаме приятели. Другият отново се превръща в събитие. Подготвяме се за срещите с радостно очакване. Правим си тържествени вечери. Не можем да се разделим на вратата, защото се сещаме за още нещо, и още нещо…
И сега: внимание. Всеки има и свой личен живот,
което не изключва интимна връзка.
За тези, които са си изрязали картинката на любовта от някой розов роман, това навярно не е чувството с голямо „Л”. Двамата вярваме, че любовта без изисквания, без очаквания другият да се грижи за теб, да мисли като теб и да прилича на теб, без горчивина, ревност, чувство на собственост, е много по-градивна. Защото не носи разочарования и мрачни чувства, не черпи от силите, които можеш да вложиш в позитивни неща. Не зарежда с отрицателната енергия на омразата и желанието за мъст. Не обсебва съзнанието с онези вътрешни диалози с другия, в които го „поставяш на мястото му” с цялото си виртуално красноречие. Не измъчва с терзания – сега той в командировка ли е наистина? Не те кара да се самосъжаляваш за това, че си бил изигран, излъган, подведен. Не те хвърля от депресия в невроза.
Сега отношенията ни са по-добри отвсякога. Моят мъж е и моята най-добра приятелка. Звъня първо на него, когато се скарам със съседката, когато гледам хубав филм и когато се повреди колата. Съветвам се с него по всички въпроси – дали ми отива новата рокля на лалета и дали да продължа отношенията си с онзи симпатичен батко от нета.
Подобна дистанционна близост има и много минуси, разбира се.
Няма кой да убие гнусната тлъста хлебарка,
излазила изпод гардероба. Чашата вино насаме намирисва на битов алкохолизъм. Нощем малката неприятност с клиент добива размерите на гигантски вселенски проблем. Струва ти се, че болното дете е с температура 43 градуса. Няма кой да ти подскаже как да отговаряш на въпроси като „Мамо, аз кога ще отида на звездичките”. Няма втори джоб. Ревеш яко на сериали. Самотно е понякога.
Най-дълбоките ми угризения са свързани с нашата дъщеря. Според повечето изследвания децата, които растат в разделени семейства, са по-склонни да ползват наркотични вещества, имат по-слаб успех в училище, по-често проявяват антисоциално поведение и имат по-малко доверие в другия пол.
Но дали е здравословно детето да расте в среда на напрежение и да е свидетел на конфликти? Дали не е по-добре тя да бъде възпитана по начин, който в бъдеще ще я предпази от болка – да търси близост без притежание и формално съжителство. А може би ние я водим една стъпка напред – дали именно нашето „семейство” не е семейството на бъдещето?
Модерността не е нищо друго освен глобализация, зачитане на другия, толерантност във всичките й измерения: физическа, духовна, емоционална, интелектуална, светогледна, междуполова, ролева. Именно теорията за семейството като основна градивна клетка на обществото
разруши толкова романтични истории,
включително и тази на моите родители. Детето ми всъщност едва ли страда, че е „различно” от другите, защото никога не е виждало класическо семейство. В нашата среда (висшисти от голям град, възраст до 40 години, със средни и високи доходи) няма двойки, сключили брак. Нито една. Повечето са с деца. Деца, за които не е задължително мама и татко да зяпат заедно „Шоуто на Слави” всяка вечер за доказателство, че са семейство.
А сега ще изрежа този текст от списанието и ще го скрия в една дебела книга. Когато дъщеря ми порасне, непременно ще й го покажа. Надявам се, да ми прости.
От мрежата:
Безбрачното съжителство е най-широко разпространено в скандинавските страни, където е и нормативно уредено 2/3 от англичаните смятат, че няма съществена разлика между съжителство и брак и едва 28% мислят, че женените двойки са по-добри родители от неженените.
Според социологическите проучвания през 1994-1996 г. 2-3% са съжителствали без брак, сега те са 13-14%. Според мен са много повече. През 2020 г. 30% от българите щели да живеят без подпис в гражданското.
Фактическото съжителство се оказва най-разпространено сред жените с ниско образовани родители. Онези, които са живели само с единия биологичен родител (или нито с единия), са по-податливи да формират фактическо съжителство и по-малко склонни към влизане директно в брак. Сравнено с 1989 г. обаче днес фактическите съжителства се практикуват от повече хора с висше образование.
Колкото е по-голямо семейството, толкова е по-малък е шансът децата да изберат съжителството вместо брак.
Голямата част от безбрачните съюзи са свързани с тенденцията да се сключва по-късно брак. Съжителствата преди 1989 г. са се трансформирали сравнително по-бързо в брак (средно за около 4 месеца), докато сформираните през последните години се решават на тази стъпка за период от около две години.
Двойките, които живеят в съжителство, рядко имат повече от едно дете.
0 Коментара