Критична точка на порастване

Тя е на 14. Косата й има цвета на много старо злато (във фризьорски салон преди време жената от съседния стол я посочи и поиска абсолютно същия нюанс). Очите й са с форма на бадем, пъстър бадем. А как ме гледа? Моментално разбирам, че нещо много сериозно съм сгафила и тя ей сега аха! ще ми отвърти един зад врата. Гузна съм, макар да не знам защо. Тя е на 14.

А тя е на 16. Всички казват, че е копие на известна холивудска икона. Чак пък! Моето грозно пате – така я наричам (дори пред приятелките й. Сигурно ме е страх от уроки). Усмивката й е запазена марка. Нейна учителка беше споделила, че всяка сутрин нарочно я търси, за да й се оправи настроението. Гласът й… Чели сте за митичната „банши“ и крясъците, които издава (че не трябва да се чуват от жив човек). Ей така може да ми крещи и тя. На 16 е.

И Аз. Преди известно време навърших 35. Ама преди много време, толкова много, че едната от двете споменати по-горе още не беше родена. Имам си и коса, и очи, и уста, която може да се усмихва. А какъв глас вадя! Гърлото ме заболява понякога, дълбоко.

Живеем заедно: 14, 16 и 35+…

(няма да кажа колко, смятайте). Ако къщата ни е казан с пара, един Господ знае как още не се е взривил. Всеки миг… може би даже след 10 минути. До вечерта със сигурност ще сме изгърмели. Просто няма начин да не се пръснем, най-късно вдругиден. Нямаме съседи, няма кого да плашим. А на бедния ни татко отдавна сме му взели ума (макар че когато се срещнахме, даваше вид на кораво к*пеле – железен, несломим! Това обаче беше преди онези страховити букви „тийн“ при Тях Двете и началото на моята критична точка, да го кажем метафорично).

Още се чудя днес например как ни се размина. От сутринта – едната вдигна първия си скандал, за загряване, още от леглото – забравила да си зареди телефона. Другата изпадна в ступор, защото не откри книгата си по английска литература в шкафа. И за двата гафа бях виновна аз, според тях. Гузна, подадох на едната мобилна зареждачка, а другата попитах дали е проверила за учебника в чантата. Там беше. Аз обаче имах какво да им кажа за ситуацията, мноооого високо при това. Закуска: едната иска тост (много е важно първото хранене), другата мята една миниатюрна бисквитка – достатъчна й била. И двете искат кафе, както всяка сутрин. И на двете отговарям да си гледат работата, както всяка сутрин. Аз си правя кафе, демонстративно. Не се карат с мен, дърлят се помежду си. Дочувам сочна обида, наругавам виновната – тя ми изсъсква нещо в отговор. Сестра й се нахвърля да ме защитава, като изсипва порой от *пиииип (не мога да повторя!)

Изритвам ги навън. Дишам дълбоко.

Десет минути по-късно имам есемес от голямата: „Извинявай. Обичам те!“ Малката си е забравила телефона на барплота, но пък е взела подвижното зарядно. Когато се прибере от училище, ще ми се цупи – защо предишната вечер не съм се качила, когато ме е викала. За какво, питам. Няма значение, отсича. И двете се мръщят на обяда. Хранят се с отвращение. Всъщност Голямата се сети защо не иска да яде – купила си брауни в училище, щото коремът я присвил от глад (нали помня, изяла само една бисквитка сутринта). До вечерта ще изгубя бройката колко пъти ще крещим – те на мен, те помежду си и аз на двете заедно и поотделно. За глупости, това са най-любимите ми скандали. И най-честите. Те не са страшни. Тренирана съм вече, пък и не се давам лесно. И аз имам хормони в излишък, нали? И да не мислите, че само девойките ме дразнят?! Ооо, Той колко е напред понякога! С него обаче съм „по-обрана“, все пак помня, че е едничкият ми съюзник и опора, и приятел. Иначе забравям почти всичко напоследък (срив в краткосрочната памет, от годините е, 35+… все пак). Ама как мога да му скъсам нервите за нула време – нямам равна.

На сълзи обаче не се връзва, опитвала съм,

много пъти  (пак ще се пробвам, може пък да клъвне все някога). Всъщност основните ни разправии са за децата. Макар да ме дразнят неистово, пред него все гледам да ги оправдавам. Което пък него го дразни, а аз още повече се дразня, че не разбира крехката момичешка душа, в т.ч. и моята. Нали?

Та както казах вече – битовите драми не са страшни. За сърдечните такива обаче не бях подготвена. Наскоро ни се случи за първи път. Някакъв тюфлек „счупил сърцето“ на момиченцето ми. Знаеш ли, че от счупено сърце се умира?, попита ме, ама наистина се умира, физически!

Малко по-късно ми идва – не можела да диша, очите й такива едни червени и подути. И наистина се задъхва. Зъбите ми изтръпнаха от ужас и аз започнах да дишам на синкопи. Обаче нали съм Майка, трябва да давам първа помощ. Отмерих 30 капки ментова тинктура (дето иначе церим болки в стомаха с нея), сложих малко вода и я накарах да изпие всичко наведнъж. Казах й, че ще я отпусне до няколко минути. Отпусна я. За моето отпускане обаче трябваше концентрат, няколко чашки. И повече време. Няколко дни се увивах като бръшлян около нея. Тя ме гледа-гледа учудено, накрая не се стърпя и ми каза: „Спокойно, аз съм на 16. До утре ще съм забравила!“ Изродче мамино! Аз щях да умра!

Днес обаче пак съм пред умиране.

В бурен скандал с Малката й казах какво точно мисля за нея в момента. Тя се разплака. Аз се разплаках. По-късно ми сподели, че гледала в Ютюб клипове – ей точно тези мои приказки били една от причините тийнейджъри да посягат на живота си. Защо няма сега някой да ми даде и на мен ментови капки?

В медицината моето състояние си има точно наименование. Няма да уточнявам, само ще маркирам някои от страничните му проявления, най-вече в психиката: внезапна и необоснована раздразнителност, депресия, умора, променливи настроения, истеричност, занижена самооценка, болка в ставите (ммм, това няма връзка с истериите ми, но може пък да ме прави по-раздразнителна). Гледам се в огледалото – ами не ми личи, че преди известно време навърших само 35. Повяхвам сякаш, трябва да се поливам редовно – виното ми помага. Ау, чета, че депресивните състояния се засилват при стрес и прекомерна употреба на алкохол.

Ще внимавам със стреса. Ще си създавам свои малки радости.

Например намерих начин да лъжа кантара – върху екранчето залепих дигитално оформени 54,5 kg. Абсолютно няма разлика с оригинала. От 3 седмици не съм мръднала с теглото. Ако вчера не бях стъпила мокра и не се беше отлепило листчето с цифрите, до утре със сигурност щях да съм забравила, че 54,5 kg си е чист фейк (предимствата на срива в краткосрочната памет). Дълъг е списъкът за емоционалните трусове, които съпровождат моята Критична точка. А  народът ни го е казал просто: Тая яко я тресат хормоните! Специалистите в Гугъл успокояват, че „Всеки период на човешкия живот води със себе си някакви вътрешни конфликти. Справянето с тях прави личността по-цялостна и щастлива. Настъпването на критич… критичната точка (поправка моя)  е един от периодите, които са стресогенни за повечето жени, но е съвсем естествена част от живота, с която се налага да се справим. И дано след нея сме по-щастливи отпреди!“

Докато се подготвям да стана по-щастлива отпреди, прехвърлям търсачката на „Психика и пубертет“. Ми еднакво е! Всичко, даже за болката в ставите го има. Абе гледам аз как Голямата Ми Звезда се радва от три седмици като стъпи на кантара и аз се радвам, защото тя се радва (записвам си – до утре да залепя върху екранчето ново листче – 54 kg. Нали трябва да сме по-щастливи отпреди?)

Детайлът е в дребните радости!

Така ще си щастливеем трите – сега сме на 14, 16 и на 35+. И с крясъци, стрес, депресия, умора, занижено самочувствие и болки в ставите. Променяме се обаче. Критично.

А наскоро една от девойките се гушна до мен и каза: Искам пак да бъда дете. Искам да отида в стаята си и да играя с кукли. Иди!, казах й, – можеш да играеш тихичко, аз няма да кажа на никого! „Не е еднаквото!“, отговори ми. И се оттегли да си оправя маникюра за утре.

Растат момичетата ми, няма шега. Искат да са големи.

Раста и аз покрай тях. Искам да съм малка.