Не „усмирявайте“ децата с таблет или телефон

Д-р Веселин Христов е лекар с квалификация и над 10-годишен опит в психотерапията и детско-юношеската психиатрия. Занимава се с групова и индивидуална психотерапия, диагностика и медикаментозно лечение на психичните разстройства, клинична супервизия, кризисна терапия и изготвяне на експертизи.

Д-р Христов, какви са най-често срещаните проблеми при съвременните семейства, които се налага да консултирате?

В голяма част от случаите консултирането на семействата достига до процеса на отделяне на децата от родителите. Той трябва да бъде разбран като нещо естествено и закономерно, за да се избегнат последствията от възпрепятстването му. В основата на много от проблемните състояния на децата стои невъзможността родителите да приемат отделянето на детето. Възрастните не бива да се плашат, а да стимулират този процес. Установяването на адекватна дистанция между двете личности – родител и дете, е предпоставка за формирането на човешката автономност. Това предполага контролът на родителите върху живота на по-малките деца да се трансформира в доверие и възлагане на отговорности при по-големите.

Често чуваме, че динамиката на живота, постоянният стрес и непрекъснатото използване на технологиите раждат отчуждение в двойките и между деца и родители. Какви са вашите наблюдения?

Съвременният живот предполага хората да са постоянно в контакт, всеки от нас непрекъснато да общува с другия, във всеки момент. Парадоксът е, че тази близост поражда раздразнение и отчуждение. В контакта си хората имат необходимост от една здравословна дистанция и когато тя бъде намалена, се поражда импулс да я увеличим. Постоянният стрес на съвремието се поражда от това, че нямаме лично време, а сме непрестанно „включени“ в някаква комуникация и това претоварва психиката. Съвременните технологии също така поставят човека пред огромен избор от възможности, което го обърква и изчерпва енергията му.

Родителите осъзнават, че тази комуникационна либерализация, това информационно обременяване е проблем, но понякога децата им вече са неспособни за нормално общуване. Тогава става ясно, че да „усмириш“ детето с таблет или телефон не е вярното решение. Изучаването и достъпът до информационни технологии би трябвало да стане на по-късна фаза, когато детето е изградило способност да общува с другите непосредствено.

Огромният избор на партньор и либерализацията на семейните отношения сякаш роди невъзможността двама души да останат заедно задълго. Нима времената, когато родителите избираха съпруги/съпрузи на децата си, са били по-добри за устойчивостта на семействата?

Неспособността двама души да останат заедно не е поради това, че възможностите за избор на партньор са се увеличили. По-скоро е заради това, че днес вече не се гледа на семейството като на затворена система, която трябва да просъществува въпреки всичко – независимо дали хората в нея се чувстват добре, дали са щастливи, дали имат общи цели.

За да останат двама души заедно по-дълго време, е важно да влязат във връзка, която не предполага компенсирането на някакви „актуални“ дефицити. Например: ако една девойка не харесва поведението на баща си, който е много контролиращ, най-вероятно ще се насочи към мъж, който е много либерален. С времето обаче този дефицит става неактуален и тази млада жена осъзнава, че човекът, с когото се е свързала, не й дава други неща, от които вече има нужда във връзката си.

В този смисъл, хората могат да влязат в една перспективна връзка само като равнопоставени личности, които не страдат от сериозни емоционални дефицити. Това се постига с достатъчно житейски опит, включително с преминаването през връзки, които не просъществуват толкова дълго. Не е порок хората да се срещат и разделят, докато узреят за връзка, в която да са щастливи и за дълго. Едно семейство може да „просъществува“, но това не го прави устойчиво или пълноценно. Човек трябва да може свободно да избира партньора си.

Смятате ли, че родителите, които сами отглеждат децата си, се справят еднакво добре с тези, които са в класическо семейство?

Смисълът на присъствието на двама родители е в това децата да усвоят модел на поведение и стратегии, характерни и за майчината, и за бащината функция. Това не означава, че децата, които растат само с един родител, са неспособни да се вградят в обществото – някои успяват по-трудно, други – по-лесно. Има и немалко семейства с един родител, които се справят прекрасно с предизвикателствата на реалността, но това става с повече усилия от страна на родителя и на детето.

Как да разберем, че едно дете има нужда от психиатрична или терапевтична помощ?

Колкото по-рано се потърси професионален поглед, толкова по-добре; едно хронично състояние по-трудно може да бъде повлияно. Възможно е, например, ако един юноша се затваря в себе си и избягва приятелите си, това да е реакция към проблеми в семейството или в социалното общуване. Важно е родителите да не пренебрегват дори малките неща. Навременната консултация може да предотврати сериозни усложнения.

Вярно ли е, че все повече пада възрастта и все повече се увеличават децата с хранителни разстройства? На какво се дължи този бум? Как могат родителите да избегнат подобни проблеми и да се справят с тях? Какви са признаците?

Хранителните разстройства са съществували винаги. Просто сега за тях има повече съзнателност. Те се срещат най-често в юношеска възраст: те са реакция на начина, по който детето възприема себе си и тялото си в период, когато тялото и психиката радикално се променят. Границата на юношеството пада – пада и възрастта, в която се появяват анорексията и булимията например.

Хранителните разстройства не са изолирани от нещата, които се случват в семейството. Те са свързани със структурата и състоянието на семейните отношения. Това сякаш е опит на децата да вземат контрола върху себе си в свои ръце и да отхвърлят родителската власт. Правят го, като решават кога, колко и какво да ядат, до степен на себеувреждане. Ексцесивното затлъстяване пък може да отразява тревожно-депресивното състояние на едно дете. Увеличената консумация на храна се ползва като механизъм за намаляване на тревожността.

Увеличила ли се е агресията сред децата в училище, или просто сега е по-видима, например заради възможността да се запише видео с брутално поведение?

Да, увеличила се е и има много причини. Агресията е защитна реакция при неусвоен друг модел за реагиране в семейството. Агресията е и повсеместен социален феномен: проблемите между хората и народите се решават с битки и сякаш вече не се отчита, че този тип поведение се рекламира масово. Агресията е и патологичен механизъм за установяване на надмощие, тя е израз на ниската себеоценка, с която растат децата. Тя е един от кратките пътища за постигане на чувство за значимост – чрез унижение на другите. Агресията може да бъде израз и на безсилие, тогава човек се опитва да се защити по неадекватен начин от факторите, които го нараняват. Когато има силна болка, човек се противопоставя дори на предложената му помощ.

Д-р Веселин Христов e посланик на кампанията на Верея „За повече здрави семейства“. Кампанията цели да покаже как съвременното българско семейство се справя с различни предизвикателства и въпреки това остава здраво. Всеки може да сподели вдъхновяваща история на semeistvo.vereia.bg: „семейство без брак”; „патриархално семейство“; „матриархално семейство“; „семейства от един родител и дете”; „доведено семейство“; „приемно семейство”, „свързани с брак родители и деца” и др. Втората посока на кампанията е да покаже семейната терапия като възможност за запазване на семейството хармонично.